Георги си спомняше малко от старата им къща. А тя беше странна къща наистина. Като начало се намираше под нивото на улицата, а в другия си край — сякаш по магия — висеше над пропастта на реката. Къщата беше стара и, както всяка стара къща, имаше история. Освен всичко останало, се носеше слух — старите хора от квартала казваха, че в стените ѝ е заровено съкровище. Но когато някой ги питаше за подробности — дали става дума за злато, пари или скъпоценности — винаги получаваше в отговор мълчание и смутени погледи. Къщите обикновено събират хората — имат един покрив, превръщат хората в семейства. Само че къщата на Георги разделяше. Тя беше достроявана, защото с времето се раждаха все повече деца и ако някое все пак беше избрало — или било принудено — да остане, за него трябваше да се осигури пространство. Под същия този покрив. Но отделно от всички останали. Типично за семействата от този край — никой с никого не се обичаше. Георги беше на десет години, когато един ден, гледайки къщ...