Моите текстове

Събуди се в четири. Както всяка сутрин напоследък. Болката в кръста бе преминала в пулсиращ туптеж, който от време на време се стрелваше надолу по десния му крак и го караше да потръпва. Затвори очи. Отвори ги. Часът беше 04:17. Опита да поспи още малко, но мислите му вече прескачаха от тема на тема — задачите за деня, проблемите без решение. Когато стана 5:00, реши, че му стига толкова, и стана. Внимателно се измъкна от леглото, за да не я събуди, и тръгна опипом по тъмния коридор към хола. Рамката на отворената врата светеше с бледа светлина, сякаш някое от децата беше забравило светната лампа. Щом зави на прага обаче видя, че причината беше друга — луната. Високо над съседния блок – тя светеше я рка, пълна и почти нереална. В стаята бе достатъчно светло, така че не включи осветлението. Приближи се бавно и застана до прозореца . Обикновено не отваряха пердетата. Те държаха света отвън — и тях, скрити от него. И си имаше причина. През нощта беше поносимо. Понякога дори красиво —...

Зелените искри в очите и се виждаха само когато се смееше, а когато бе сърдита очите и бяха като зимна виелица, сиви и пълни с цигарен дим. Но той не се влюби в нея заради очите. А заради едни детски чорапчета, които висяха на един простир, който никога не бе виждал. Когато накрая намери достатъчно смелост, за да набере номера и, осъзна, че това е безразсъдство. Когато тя се обади, успя да се представя и като по чудо гласът му не потрепери. За сметка на това ръцете му едва не изпуснаха телефона. Размениха си стандартните баналности, с които неуспешно се опитаха да запълнят бездната от 20 години помежду им. Тя каза нещо. Той престорено се засмя. Опитваше се да осмисли думите и, но усети, че е спрял да я слуша и отчаяно се опитва да чуе спомена си - онази мелодия на младостта, мечтаеща за бъдещето. На моменти му се струваше, че в бързите и несвързани думи долавя далечно ехо от щедрия и непресторен смях и деликатните мелодични извивки на смутената и невинност, които се поя...