Моите текстове

Слънчевите лъчи проникваха през открития панорамен прозорец и го заслепяваха. Тя се размърда сънено в завивките и от устните ѝ се отрони стон. По лицето ѝ се плъзна усмивка. Очите ѝ леко потрепериха и се отвориха — сънени, търсещи и сини като небето в прозореца. Протегна се и закачливо го перна по носа. Усмивката ѝ засия и изпълни очите му с отблясъци. После, напълно неочаквано, дръпна чаршафа и се зави през глава. Що за игра беше тази? — Ела, намери ме — чу той гласа ѝ в главата си. О, но това беше толкова лесна игра. Той се размърда на мястото си и придърпа чаршафа над главата си. — Сега те спипах — помисли си той, но осъзна, че тя не беше там. Що за дивотия? Бързо издърпа нагоре сатенената завивка, но от нея нямаше и следа. Само слънцето светна в очите му и го заслепи. — Няма ме — чу той отново гласа ѝ в главата си и усети нежните ѝ пръсти по лицето си. Но как бе успяла да мине зад него? Пръстите ѝ бяха меки и хладни върху изгорелите му от слънцето клепачи. Докосванет...

  Огледалото беше малко и евтино. Беше го сложила на рафта с книгите на Стайнбек. В него не можеше да види цялото си лице и трябваше да се завърта в няколко посоки, за да се огледа добре. Телевизорът говореше вместо тях, за да запълни тишината, в чиито краища отдавна се бяха оттеглили. Той дъвчеше с нежелание хапка от здравословния, леко прегорял омлет от белтъци. Още от сутринта устата му беше пресъхнала, а гърлото — болезнено стегнато. Опита да я прокара с глътка кафе, но горчивината му окончателно го отказа. Подпря глава в ръцете си - главоболието, с което се беше събудил, не утихваше. Сигурно щеше да остане с него до края на деня. Тя прокара гребена през косата си. Направи крачка назад в отчаян опит да види прическата си, но разбира се — не успя. Огледалото беше твърде малко. Преди двайсет години лежаха на земята в същата тази стая — върху надуваемия дюшек, който с гордост наричаха „семейната спалня“, — и си мечтаеха как ще подредят живота си. Тя винаги описваше своето ...