Огледало

 

Огледалото беше малко и евтино. Беше го сложила на рафта с книгите на Стайнбек. В него не можеше да види цялото си лице и трябваше да се завърта в няколко посоки, за да се огледа добре.

Телевизорът говореше вместо тях, за да запълни тишината, в чиито краища отдавна се бяха оттеглили.

Той дъвчеше с нежелание хапка от здравословния, леко прегорял омлет от белтъци. Още от сутринта устата му беше пресъхнала, а гърлото — болезнено стегнато. Опита да я прокара с глътка кафе, но горчивината му окончателно го отказа. Подпря глава в ръцете си - главоболието, с което се беше събудил, не утихваше. Сигурно щеше да остане с него до края на деня.

Тя прокара гребена през косата си. Направи крачка назад в отчаян опит да види прическата си, но разбира се — не успя. Огледалото беше твърде малко.

Преди двайсет години лежаха на земята в същата тази стая — върху надуваемия дюшек, който с гордост наричаха „семейната спалня“, — и си мечтаеха как ще подредят живота си. Тя винаги описваше своето бъдещо кътче като тоалетка с голямо огледало и вградени светлини. Върху масичката щяха да стоят гримовете и лаковете — като в артистичните гримьорни. Машата за коса, четките, гребените и всички онези безброй малки женски дреболии, които служат за извинение човек да се поглези. Защо, когато си представяме бъдещето, то винаги изглежда някак театрално?

Нищо от това не се случи.

Още в самото начало разбраха, че ацетонът в лаковете му причинява непоносимо главоболие. Той се опита да направи компромис — да проветряват — но дори от другия край на апартамента усещаше миризмата и тя го влудяваше. В отчаянието си тя дори започна да се лакира в офиса, за да не му пречи. Но той усещаше миризмата по ноктите ѝ, а главоболието неизбежно идваше. Тогава се затваряше в другата стая, за да го овладее.

В кутията от обувки, в която държеше лаковете си, имаше сигурно поне трийсет цвята. Купувала ги беше още като студентка — с блестящи ефекти, декорации и всякакви интересни акценти. Тя не толкова се лакираше, колкото рисуваше картини върху пръстите си. Дори си мечтаеше някой ден да го прави професионално. Макар счетоводител по образование, душата ѝ беше на творец.

След време кутията се озова в дъното на временния гардероб. После — в новата секция, купена с заем. А накрая, докато търсеха място за старите дрехи на децата, изчезна в чантата с боклука.

А огледало така и не си купиха.

В плановете им апартаментът щеше да има три големи огледала — нейното в спалнята, едно в банята и едно в коридора. Това в коридора — достатъчно голямо, за да се огледаш в цял ръст. А това в банята — огромно, по поръчка, с рафтчета и светлини.

Но и огледала не си купиха. Дори в банята. А той си пусна брада.

Повтаряше, че нямат нужда от огледала. Казваше ѝ, че ако иска да се огледа, може да го направи в очите му — в тях красотата ѝ е безмерна и истинска. Огледалата лъжат. Тя се усмихваше и казваше:
— Ела ми по-наблизо.
А после:
— Ей, сега ми падна в ръчичките.

Смееха се. Бяха щастливи заедно и всеки беше безкрайно красив в очите на другия.

Още в първите седмици, след като заживяха заедно, той ѝ каза, че според него гримът я състарява. Лицето ти е толкова живо и лъчезарно — казваше ѝ. — Нямаш нужда от други цветове. Така изпъква зеленото в очите ти. И палавите лунички по носа. Гримът е за старите. Младостта ти е толкова красива — престъпление е да я криеш.
И тя му вярваше.

С времето съвсем загуби навика да използва грим. Понякога през зимата слагаше нещо за устните, но винаги го измиваше, щом се прибереше. Започна да реше косата си набързо, без да се оглежда. Веднъж я хвана да гледа сянката си на стената в коридора — явно така преценяваше дали прическата ѝ е наред. Това ѝ стигаше.

С децата всичко се промени.

— Хора, тръгвам! — нахълта дъщеря им с чантата на рамо и буря от бадемови къдрици около лицето. — Тате, брат ми не иска да става. Ще закъснея, нямам нерви да се занимавам с него.
Грабна сандвича си от масата и точно преди да излезе подхвърли през рамо:
— Мамо, отзад ти стърчи един кичур. И си сложи някакво червило, моля те — устните ти са съвсем изпръхнали.

Тишината се раздвижи развълнувана. Телевизорът продължаваше да говори, но вече на себе си. 

Той най-накрая преглътна горчивата хапка.Отмести чинията настрани. Нямаше смисъл да се мъчи повече.

Главоболието се беше преместило и сега пулсираше в тила му.

Тя стоеше сякаш на пауза в средата на хола. В ръката и четката за коса висеше като мъртва.

— Всичко наред ли е? — попита той и се изправи с усилие, за да сложи приборите в мивката.

Тя каза нещо, но телевизорът заглуши гласа ѝ.

— Каза ли нещо? — обърна се той.

Тя го погледна. Гласът ѝ, макар и тих, разкъса лениво плискащата се тишина:
— Ела ми по-наблизо.

Сякаш говореше в транс. Той я погледна неразбиращо.

— Какви глупости говориш, жено — сопна се той, а болката в тила му простреля целия му гръбнак.

— Нищо — въздъхна тя. — Просто… мисля, че е време да си купим огледало.