Някой да ме убие… Някой да ме убие… Някой да ме убие… --- Чувствам се толкова тънък, че ако някой ме прегърне, ще направи дупка в мен. И цветовете ми ще изтекат. Ще остана сив , разкъсан и разпилян . Аз съм недовършен щрих в ъгъла на голяма картина . Натюрморт на движение, загубило своя порив. На картината е нарисуван унил пейзаж с унили хора – един дъждовен есенен ден. И един яркочервен чадър. Н о н е - аз не съм човекът с чадъра. Аз съм онзи в ъгъла, застанал пред облепения с обяви стълб. С гръб към вас. Човекът , който сякаш се взира в нещо. Художникът не е счел за важно да привлече вниманието ви към онова, което съзерцавам. Той е знаел, че н икой няма да се приближи до картината толкова , че да разбере към какво съм обърнат . Напълно съзнателно ме е поставил в периферията на фокуса. Там, където отсъствието притежава по-голяма плътност от материята. Оставил ме е сам, с неистовия ми копнеж да узная какво е парчето разкъсан лист пред мен. Само на мен ...
Най-страшна е самотата на човека, който цял живот се е отричал от себе си в името на Бога, в мига, в който осъзнае, че е предал единственото божествено, което някога е съществувало — самия себе си. Благой беше на шейсет и осем години и за времето, което беше живял, бе постигнал достатъчно. Морето се блъска в скалите в отчаянието на немия, който иска да крещи, че е влюбен… в тишината. Ръцете ѝ бавно се отпускат в скута. Червената роза се приплъзва между пръстите ѝ и пада , победена от тишината. Образите в паметта избледняват по-бързо от онези , отпечатани върху обикновена фотохартия. Спомените потъват дълбоко, снимките остават на повърхността. Да напише писмо до себе си беше просто забавна идея в края на една пиянска вечер. Но когато го намери след четирийсет и пет години, раменете му внезапно потънаха под тежестта на годините. Децата им бяха пораснали и бяха станали добри хора. Достойни за грижите, които двамата с Вяра бяха положили за тях , и за любовта, с която ги бяха...