Нощта беше дълбока и сляпа като гърлото на бездънен кладенец. Без звезди, без луна, без обещание за утро. Нейтън седеше на брега и океанът миеше краката му. Водата се протягаше към него с измамна немощ, докосваше върховете на пръстите му и се отдръпваше, сякаш не успяваше да го достигне. Но той знаеше, че океанът не бърза. Краят щеше да дойде с прилива. Бе вперил поглед в разкъсаното от ярост небе, в което избухваха вероятностни вълни, изтръгнати от самата тъкан на реалността. Беснеещата невидима светлина отекваше дълбоко в него, но оставяше очите му да се взират слепи в пулсиращия мрак на втурналата се към него смърт. До него стоеше празна стъклена бутилка. В ръката си държеше писмо. Пликът беше протрит в ъглите. Не виждаше, но знаеше, че името му е изписано на плика с красивия, закръглен, почти детински почерк. Познаваше този почерк по-добре от собствения си. Всяка негова извивка, всяка пауза, колебание или разточителен размах. Колко пъти бе прокарвал пръсти по им...
Предишната вечер бях проверил, че пекарната пред хотела отваря в осем, и в осем и пет вече стоях пред витрината ѝ. Купих два топли кроасана, един мъфин с крем от шамфъстък и сандвич с хамон. За себе си взех и кафе. Жена ми не пиеше нищо сутрин. Тя изяде кроасана, опита от мъфина, каза, че е твърде сладък, и излезе, за да не закъснее за служебната си среща. Останах сам в хотелската стая. Изпих кафето си бавно, без да усещам вкуса му. Опитах сандвича, после го завих и го прибрах в раницата за по-късно. Сложих вътре и старото си яке, и бутилка вода — за всеки случай. Изпих си хапчетата. Нямах сили за душ. Облякох протрития панталон, който по погрешка бях взел в бързината, спрях се за миг до вратата, сякаш бях забравил нещо важно, и излязох. Но нямаше какво да забравя. Децата не бяха с нас. Това все още ми се струваше някак нередно. Винаги досега бяхме пътували заедно. И четиримата — където и да ходехме, колкото и трудно и скъпо да беше. Винаги заедно. Но това пътуване беше р...