„Колко бързо отлетя времето.“ — въздъхна майка му. Харолд стисна зъби и дъхът му изсвири. „Така и не разбрах какво е щастие“ — продължи тя. Думите ѝ потънаха в него като камъни. Светът леко се люлееше пред очите му. Изкачваха се мъчително бавно по олеселия хълм. Той вървеше половин крачка пред нея и внимателно избираше откъде да минат. Стараеше се счупените стъпала да остават откъм неговата страна, за да ѝ е по-лесно. За миг спря и погледна нагоре към върха. Оставаше им съвсем малко. Небето беше жълтеникаво. Перестите облаци, поръбени с алено, приличаха на отровна мръсносивa пяна. Вятърът разнасяше праха, но не носеше облекчение. В устата му горчеше. Ръката ѝ беше преметната през рамото му — почти като прегръдка. Тялото ѝ се беше отпуснало върху него. Само отчаянието му ги държеше на крака. „Там…“ — продължи тя с хрипливия си глас. Той не каза нищо. Направи още една крачка и я придърпа след себе си. „На върха… ли е щастието?“ Тялото ѝ потрепери и той се стегна, з...