Времето е конструкт. Нашият начин да подредим безкрая. Всъщност времето не съществува. Ние сме ехо в тъканта му — слоеве, отдалечени на шестдесет секунди в минута. --- — Помниш ли… морето? — Помня, разбира се. Мама ме вдигаше над оградата, за да го зърна всеки път, когато разбирах, че отиваме в… градинката. — Ти мразеше градинката. — Да. — Но обичаше морето. — Морето беше толкова синьо… и толкова страшно. — Страшно? — Да. Винаги навъсено и дълбоко — толкова дълбоко, че можеш да потънеш в него и никога да не достигнеш дъното. --- Дъно има винаги. Дъното е неизменна част от нещата. Но в живота разбираш, че си го достигнал едва след като вече си се оттласнал от него. Дъното винаги е на крачка назад във времето. --- — Нали знаеш, че това не беше никакво море. Само един занемарен училищен басейн. — Тогава не знаех. — А сега? — Сега предпочитам да не знам. — Защо винаги се самозалъгваш? Илюзиите болят най-много, когато живееш вътре в тях. — Но са и ...