Моите текстове

- Заслужаваше ли си? Въпросът увисна между тях като присъда, произнесена на висок глас. Старецът гледаше вълните и стискаше устни. Мислите му се разбиваха с грохот в очите и ги пълнеха със сълзи. Солени и с горчив послевкус. Мъжът на средна възраст се опитваше да прочете лицето му, но се чувстваше като слепец пред книга. Това трябваше да бъде самият той. На седемдесет и две. Само след двадесет години. Търсеше себе си - в умореното чело, в увисналите бръчки край устните, в посивелите склери на очите. Но откриваше единствено ехо от спомена за баща си. Старостта е кръстопътят на поколенията – помисли си той. Дали навремето баща му се бе гледал в огледалото и в старостта си бе откривал своя баща? Не знаеше. Никога не си бяха говорили за това. Говореха си за баналните неща. Или за подбраните хубави. Спестяваха лошото, скучното, грозното и болката. Защо да натоварват другия? Когато споделяш с любим човек искаш да му доставиш удоволствие. Дори ако трябва да поукрасиш истината. Д...

Непознатият е на тротоара пред западната кула всяка сутрин точно в 6:12ч. Облечен е в костюм. В ръката му виси куфарче. Лицето му е на човек, който има къде да отиде. Забеляза го преди няколко месеца, на развиделяване, когато беше излязъл на терасата, след поредната тежка нощ на стомашни спазми и повръщане. Помисли, че се е припознал. Нямаше как добре облеченият мъж на улицата да е странникът от западната кула. Но, както се оказа по-късно – това беше той.   Животът му свърши за по-малко от минута. Разпадна се пред очите му и издъхна в ръцете му, докато той гледаше и не можеше да направи нищо. Крещеше и разтърсваше малкото телце, но то така и не си пое отново въздух. После Всичко се срина обидно бързо и без съпротива — работата, семейството, хората. Дните загубиха форма, времето — смисъл. Защо му беше всичко това - д а се събужда сутрин , д а прави планове ..? Да диша? Не разбираше. Ходеше по улиците с празен поглед, без посока, без да помни откъде е тръгнал и ...