„Здравей, Джей „ Двете думи се появиха на екрана на телефона сякаш на шега. А той ги беше чакал повече от десетилетие. Беше ги мечтал, сънувал, жадувал, измислял. Беше си ги представял в толкова различни сценарии, монолози, изповеди... Погледна отново екрана, за да се увери, че са изпратени именно от нея. Снимката ѝ беше същата – анонимна: бяло цвете на фона на леко разфокусиран зелен връх в далечината. Да. Тя беше. И поздравът беше типичен за нейния кратък, безгрижен, почти нехаен стил. Сякаш последната реплика, която си бяха разменили – по същия този чат – не беше отпреди десет години и не беше „Сбогом, бъди щастлива.“ Усети как пръстите му сами се втурват към клавиатурата в абстиненцията на чувствата, които бяха вилнели в него толкова дълго — чувства, които се надяваше, че е овладял, забравил, убил безмилостно в себе си. С ужас откри, че през цялото това време се е самозаблуждавал. Това го нарани дори повече от небрежния ѝ тон. Неочаквано дори за самия себе си го напуш...