Понякога, когато денят падаше ничком в сянката на нощта, той заставаше до прозореца и оставяше погледа си да се лута из полусенките на вятъра. Мислите му се разпридаха на дълги спирали от случайни образи и полуспомени за никога неизживени срещи. Жена му се шегуваше, че отново сънува с отворени очи. Но в усмивката ѝ имаше тъга, която тя бързаше да прикрие — понякога с жест, понякога с пречупен смях. Той усещаше страха, който сякаш притискаше гърдите ѝ, но тя така и не го попита за какво мислеше в тези мигове. Сянката в очите му я плашеше повече, отколкото можеше да понесе. А той толкова искаше тя да го попита. Поне веднъж. Или поне да пристъпи до него и да го хване за ръката. Да преплете пръсти с неговите, дори да не каже нищо. Защото всичко беше ясно. Безпределно и болезнено ясно. И на двамата. *** А някога бяха щастливи. В онзи предишен живот. Той обожаваше меката извивка на раменете ѝ, пръстите ѝ, сгушени в неговите, когато вървяха по разбитите тротоари, косата ѝ — разпиляна в своята...