Животът уморява, защото продължава. Смъртта уморява, защото спира всичко. Когато спускаха баща ми в гроба, някой трябваше да слезе в изкопаната дупка, за да поеме тялото му. Аз бях наблизо. Но в онзи миг краката ми се сковаха, а заедно с тях — и цялото ми съзнание. Времето кръжеше около мен, изгубило смисъла си, а гърдите ми отказваха да поемат студения януарски въздух. Вселената се обърна и ме видя. Видя вцепенението ми и ме осъди. После ми обърна гръб. Отмина миг. Отмина вечност. Отмина смисълът. *** После, в продължение на години, виждах в сънищата си очите на баща ми върху празното лице в огледалото. Той не ме попита нищо. Нито веднъж. Само ме гледаше и сякаш чакаше да кажа нещо. Но в сънищата си нямах уста, нямах глас, нямах сили. Защото смъртта уморява. А умората се мълчи. *** В студената мокра земя скочи братовчед ми. Пое тялото, увито в бял саван, и го положи внимателно в последната му постеля. После го обърна на една страна. На дясната, на която обичаше да спи. И този жес...