Нощта беше дълбока и сляпа като гърлото на бездънен кладенец. Без звезди, без луна, без обещание за утро. Нейтън седеше на брега и океанът миеше краката му. Водата се протягаше към него с измамна немощ, докосваше върховете на пръстите му и се отдръпваше, сякаш не успяваше да го достигне. Но той знаеше, че океанът не бърза. Краят щеше да дойде с прилива. Бе вперил поглед в разкъсаното от ярост небе, в което избухваха вероятностни вълни, изтръгнати от самата тъкан на реалността. Беснеещата невидима светлина отекваше дълбоко в него, но оставяше очите му да се взират слепи в пулсиращия мрак на втурналата се към него смърт. До него стоеше празна стъклена бутилка. В ръката си държеше писмо. Пликът беше протрит в ъглите. Не виждаше, но знаеше, че името му е изписано на плика с красивия, закръглен, почти детински почерк. Познаваше този почерк по-добре от собствения си. Всяка негова извивка, всяка пауза, колебание или разточителен размах. Колко пъти бе прокарвал пръсти по им...