Метрото беше задушно и пълно с хора. Сънени, изстискани, смачкани, сиви хора, които – водени от своето отчаяние – бързаха, провлачвайки крака към отегчителното си, обречено ежедневие от повтарящи се, безнадеждни, безцветни часове в крещяща самота. Той се вглеждаше в лицата им — едно по едно — безкраен калейдоскоп от неразбираеми гротески. Във всяко откриваше собствената си болка, отчаяние и депресия. С всяко следващо лице, всяка прегърбена стойка, отпуснати ръце и уморени рамене, убеждението му, че е взел правилното решение, нарастваше. Странно, но сред този абсурден парад на мълчаливо отчаяние в часа пик, когато хората започваха поредния ден от доживотната си присъда, той осъзна, че открива в себе си странна удовлетвореност и спокойствие. Дори - покой. Не можеше да го нарече щастие, но беше нещо много близко до това. В слушалките му звучеше ритмичен, агресивен рок – бумтящи баси, гневни вокали и онази фалшива свобода, която само гневът може да имитира. Да — решението му беше прав...