Моите текстове

Николай седеше на пода и беше пръснал лего части по цялата холна маса. Краката му, обути в шарени вълнени чорапи, изплетени от баба му, шаваха напред-назад — сякаш си тактуваше, или просто не го свърташе мирен на едно място. Дядо му, Мартин, беше седнал на стола си и държеше в скута си дебела книга. Николай го поглеждаше от време на време скришом, аха да го заговори, но все се отказваше и продължаваше да сглобява и разглобява дребните части с малките си пръсти. Вече близо двайсет минути не беше казал и дума — нещо крайно нетипично за шестгодишния малчуган, за когото говоренето беше като дишането: трябваше да се случва постоянно, дори когато никой не го слуша. Дядо Мартин се чувстваше уморен и усещаше как вниманието му все по-трудно се връща към книгата. Преди час се бяха върнали от следобедната разходка в парка, на която Николай беше необичайно тих и замислен. Старецът усещаше, че нещо мъчи малкия мъж до него, но не искаше да го притиска. Затова се правеше, че чете, а всъщност внимат...

Щеше да се обади.  След ден. Или след седмица. Най-много след десетина дни. Поне това беше намерението му. Сутрин репетираше репликите в главата си. Какво щеше да каже отначало, каква шега щеше да използва, кои бяха точните думи. Хората го гледаха озадачени, когато избухваше в смях от някоя от остроумните си реплики. После някои се усмихваха и клатеха глави. Други започваха да гледат още по-намръщено. Но какво разбираха те от монологичната им любов. С времето тя започна да отговаря. Първо на по-баналните въпроси, от които зависеше посоката на разговора. Кратко „да“ или „не“ — и той беше толкова щастлив. В трамвая, увиснал на някоя лепкава тръба, ѝ разказваше за мечтите си, за малките случки и интересните хора, които беше забелязал в тълпата, за книгите, които четеше, за стиховете, в които я рисуваше с думи. Тя беше толкова… естествена и искрена в коментарите си. Винаги намираше шега, с която да го закачи, или му намигаше с някоя реплика — хей, приятелче, май започваш да се ...

Когато Денис откри плътно затворената кофа с надпис „Април 1986“ на тавана на старата им къща, нищо не му подсказваше, че тя ще промени живота му. Още повече че на пръв поглед кофата изглеждаше празна… макар да жужеше странно. По-късно същия ден баща му много се уплаши, щом я видя. Изхвърли я веднага, още щом прочете надписа. Не обясни защо. Само се развика, че това била лоша година и че дядо му е направил голяма грешка, като я е запазил. После дълго го гледа, прегърна го и го помоли да не казва на майка си. Денис не разбра от какво толкова се беше уплашил. Още повече че онази странна миризма на мокър бетон, пролетен дъжд и нещо метално, която първо го беше задавила, се разнесе още докато беше на тавана. Оттогава баща му всеки ден го пита как се чувства. И Денис всеки ден му отговаря, че се чувства страхотно. От снощи и двете му ръце започнаха да светят в тъмното. А това е толкова яко. Само че Денис така и не каза на баща си за това.