Моите текстове

Почти жив. Почти съзнателен. Почти сетивен. Почти целеустремен. Почти убийствен. … Откакто се родиха децата, оставяха светеща лампа и открехната врата на спалнята. За всеки случай. Когато бяха малки, често се будеха нощем — може би сънищата им бяха неразбираеми, може би ги плашеше липсата на смисъл. Идваха при тях плачещи, с протегнати в тъмното ръце и със затворени очи — сякаш самият сън не ги пускаше от обятията си. Но винаги търсещи и с протегнати ръце. Търсеха тях — родителите. Силните, разумните, тези, които могат да внесат ред в хаоса. Той спеше по-леко и винаги се събуждаше пръв; скачаше от леглото и ги прегръщаше, докато успокои бясно туптящите им сърца. Разказваше приказки, гушкаше ги и, по-често, отколкото му се искаше да признае, оставяше събудилото се дете да спи между тях. Но времето — този тих убиец на невинността — безжалостно отмина, без дори за миг да погледне през рамо. Децата спряха да идват. Дори и да сънуваха кошмари, вече можеха сами да ги преборят. Остана...

В последно време му се случваше нещо странно. Дали беше заради високите нива на кръвната захар, които замъгляваха зрението му, или нещо различно се опитваше да комуникира с него – това не знаеше. Но все по-често в периферията на погледа си улавяше неща, които при втори опит да ги види вече ги нямаше. Първо реши, че е просто игра на светлината – отразен лъч в очилата му или умора, натрупана от прекаленото взиране в монитора. Опита се да не обръща внимание на подобни дреболии. Какво толкова – имаше прекалено много неща, за които да мисли и да се тревожи. Вероятно беше време просто да си смени очилата. Очите му наистина бяха уморени почти през цялото време. Всеки ден работеше до предела на силите си – гонеше крайни срокове, търсеше решения там, където нямаше такива. Опитваше се да коригира чужди грешки, носейки отговорности, които не бяха негови. Вечер се прибираше и със сетни сили се опитваше да избяга сред страниците на някой роман или сборник с разкази. Да се докосне до свят, в к...

  …неон в изваяните силуети на прекалено перфектни, пищни,… (…кока-кола !!…) женски тела строени в хромирани хоризонтали - някаква размита, нереалистична алюзия за реалност и студен, синтетичен, неразбираем джаз…!? От къде се появи този образ в съзнанието и? От къде нахлу в гърлото и този тежък, отровно-лепкав вкус на изстинала пепел и скъпи цигари; това усещане за някаква ленива, някак неусетно превърнала се в част от интериора парадираща, безцеремонна, отегчена арогантност? Къде беше почувствала всичките тези остри, болезнени, безсмислени ъгли; тези взривени, натрошени и изкълчени сенки; това… безразличие, което я изпълва с някаква странна, тежка, пулсираща, лепкава възбуда? И защо точно сега тези спомени се завръщат и притискат слепоочията и? Тази светлина!… За всичко е виновна тя ! Тази проклета, студена лепкава светлина!… Тя прониква в нея, пробива клепачите и, взривява се в очите й и избухва някъде дълбоко в черепа й, а мислите и кънтят залутани, отразени и безсмисле...

Здравейте, казвам се… Всъщност не съм сигурен как се казвам. Не съм сигурен и, че се очаква, или е редно да имам име. Някога имаше значение. Някога аз имах значение. Но това е ез значение? Купи ме майката – като предизвикателство към децата. С идеята да научат нещо, да предизвикат себе си. И малко на шега – защото – да си го кажем честно, не съм от най-приятните за гледане. От начало бях изпълнен с ентусиазъм, че ще съм обект на постоянния им интерес и център на вниманието им, но открих, че при тийнейджърите, вниманието е скъп и изключително малотраен актив. Може би някой научи нещо от мен, но определено не успях да запаля искра в никое от децата. Е, както се казва – колкото толкова. Подритваха ме от тук, от там, събориха ме няколко пъти, поразпаднах се малко, но оцелях. Гледах тийнейджърите как неглижират повечето си играчки и притежания. Как нехаят за реда и чистотата. Как фокусират енергията и вниманието си върху мимолетни неща, които отминават за секунди. Чудя се дали всички ...