Безименен

Здравейте, казвам се… Всъщност не съм сигурен как се казвам. Не съм сигурен и, че се очаква, или е редно да имам име. Някога имаше значение. Някога аз имах значение. Но това е ез значение?

Купи ме майката – като предизвикателство към децата. С идеята да научат нещо, да предизвикат себе си. И малко на шега – защото – да си го кажем честно, не съм от най-приятните за гледане.

От начало бях изпълнен с ентусиазъм, че ще съм обект на постоянния им интерес и център на вниманието им, но открих, че при тийнейджърите, вниманието е скъп и изключително малотраен актив. Може би някой научи нещо от мен, но определено не успях да запаля искра в никое от децата. Е, както се казва – колкото толкова.

Подритваха ме от тук, от там, събориха ме няколко пъти, поразпаднах се малко, но оцелях. Гледах тийнейджърите как неглижират повечето си играчки и притежания. Как нехаят за реда и чистотата. Как фокусират енергията и вниманието си върху мимолетни неща, които отминават за секунди. Чудя се дали всички тези бързо сменящи се образи оставиха някаква следа върху мисленето им или само сведоха поведението им до първични реакции и търсене на моментални решения на всяка цена.

Нощем ги гледах докато спят и им се радвах. В съдя си хората са толкова свободни и искрени. Много малко от тях осъзнават това, защото рядко им се удава възможност да наблюдават другите докато спят. А аз не спя и нощем, освен да мисля и да слушам за звуците на блока, друго не ми остава. Понякога чувах нощем как таткото става и ходи до тоалетната. Тежките му уморени стъпки звучаха болезнено по коридора и винаги чувах как въздъхва дълбоко преди да се върне обратно в стаята си. Понякога надникваше при нас с децата, поглеждаше набързо, понякога завиваше някое от децата. Така и не ме заобича, само му се пречках.

После, при едно чистене, ме преместиха в голямата стая. Сложиха ме зад големия фотьойл. Прахът тук е мек, почти като стара завивка. И цялата стая е пред очите ми.

Майката... винаги е на дивана. Почти винаги заспива с телефон в ръка. Понякога прегърната от одеяло, понякога просто се е отпуснала без звук. Уморена. Често изнервена и се кара на децата. Понякога работи до късно през нощта.

Бащата е в креслото. Телевизорът му е като икона – прозорец към безброй други животи, в които сякаш се опитва да избяга. Често затваря очи, главата му клюмва и се отнася в телевизионните светове. И винаги слага дистанционното точно на едно и също място на подлакътника – точно на мястото, където аз някога мечтаех да седя. Говори малко. С майката – още по-малко. Изглеждат като танцуващи танц без музика но със стена от мълчание помежду ми.

Децата вече не ме поглеждат.

Сестрата е по често наоколо. Понякога на дивана с майка си, понякога на масата. С  таблет в ръка или някой скицник. Понякога с таткото си говорят на странни и неразбираеми теми, а въображението им лети в измерения, където моят скромен ум не може да ги проследи. Сяда на масата, яде, става. Често рисува и картините и са като живи. Често са модели – също като мен, но създадени с внимание и обич.

Братът се появява по рядко. Набързо прелита, грабва нещо от масата и бърза да се върне пред екрана в другата стая. Обикновено му се карат, но той сякаш пропуска всичко покрай ушите си. Той обича роботи и аз често гледам колекцията му от сглобени модели по лавиците на библиотеката. Наистина са впечатляващи и сглобени с грижа и внимание. А не като мен…

Мен са ме забравили.

Аз измервам времето с телевизора.  Когато започнат сериалите с изкуствения смях, знам, че всички вече са тук. Заедно – но не съвсем. Всяка вечер е като вчера. И всеки дъжд отвън звучи като поредния забравен ден.

Имам мечта.

Да ме завършат. Да ми върнат левия крак. Да ми сложат рамо. Виждам, че частите стоят на секцията зад вратата неразопаковани. Чакат. Като мен.

Иска ми се да ме поставят до някой от моделите на роботите или до енциклопедиите в голямата библиотека. До „Анатомията на човека“ и „Как работи мозъкът“. Да съм полезен пак. Да уча някого. Или... просто да ме видят.

Но за сега – съм тук.

С наблюденията си. С историите, които никой не знае, че знам. С тайните, които съм събрал в тишината. С гласовете от съседните апартаменти. С времето, което минава, без да ме докосне.

Аз съм скелетът зад големия фотьойл. Понякога ме наричат Тошо. С изкъцлени пластмасови очи - пълни с живот.