Изборът

Тишината се превръща в любов, когато друг я чуе по начина, по който я чуваш и ти. Думите са опит да превърнем усещанията в смисъл, без да разбираме, че всъщност споделеното мълчание е обещанието, от което имаме нужда.

Ти си пред мен - спокойна, с търсещи вежди и изпълнена с притеснение усмивка. Усещаш, че този миг е началото на нещо по-голямо от нас.

Опитвам се да запомня лицето ти точно в този миг. Рисувам го с думи в съзнанието си, защото образите стават първи жертви на времето.  Само думите ще превърнат образа ти в хербарий, между страниците на миналото ни.

Понякога си мисля, че дори да мога да управлявам всяко твое вдишване и издишване, всяка твоя усмивка и всяка твоя сълза – пак ще те изгубя. Рано или късно чувствата ми ще се превърнат в спомен - жертва на страховете ми, доказателство за моето несъвършенство.

Аз вярвам, че бъдещето ще ни поднесе дни, в които ще се будим високо в планината и под ленени завивки и ще се смеем тихо сякаш да не събудим посребрените със сняг върховете вперили поглед във вечността.

Хората са само миг в живота на планините – незначителни, мимолетни и напълно невидими. Но в миговете си на щастие ние се докосваме до тяхната вечност, макар това да са само илюзии.

Знам, че понякога ще се събуждам нощем, ще се изправям в мрака и ще се вслушвам в дишането ти. Ще наблюдавам лицето ти – отпуснато в смъртния покой на съня. Ще се протягам към теб в тъмното, но няма да смея да те докосна, от страх, че не си там – че си измислена, защото това ще значи, че и аз не съществувам.

Понякога ще тичаме след децата ни в парка - ти с коси от огнено слънце, а аз благодарен и наивен, опиянен от настоящето, крадящо с шепи от бъдещето. Защото щастието е бъдеще, получено на кредит днес.

Знам, ще има болка. И мълчание. И бури. Дори викове. Аз ще искам от теб да ме нараниш, защото миналото рано или късно ще ме настигне и ще обладае мислите ми. Отровата на неизживяното е като изпусната на плочките кристална чаша – разтрошени парчета от нараняващи илюзии. 

И аз ще наранявам себе си. Ще наранявам и теб. И няма да мога да се спра.

А ти ще ме обичаш. Понякога повече. И точно така както винаги съм искал да бъда обичан. И обичта ти ще ме ранява всеки път все по-дълбоко и по-страшно, защото ще знам, че съм недостоен за нея.

Аз също ще те обичам. Понякога до изстъпление, понякога без да бъда сигурен защо. И това ще ме съсипе. Ще ме превърне в сянка на самия мен. В ехо, което ще глъхне в бездната на мълчанието, която ще зее все по-страшна и все по-непреодолима между нас.

Любовта е обещание, обречено да не се сбъдне.

Не искам да ти обещавам.

Искам да сме двама.

Защото сме избрали това.

….

Ще се омъжиш ли за мен?