Моите текстове

Някой да ме убие… Някой да ме убие… Някой да ме убие… --- Чувствам се толкова тънък, че ако някой ме прегърне, ще направи дупка в мен. И цветовете ми ще изтекат. Ще остана сив , разкъсан и разпилян . Аз съм недовършен щрих в ъгъла на голяма картина . Натюрморт на движение, загубило своя порив. На картината е нарисуван унил пейзаж с унили хора – един дъждовен есенен ден. И един яркочервен чадър. Н о н е - аз не съм човекът с чадъра. Аз съм онзи в ъгъла, застанал пред облепения с обяви стълб. С гръб към вас. Човекът , който сякаш се взира в нещо. Художникът не е счел за важно да привлече вниманието ви към онова, което съзерцавам. Той е знаел, че н икой няма да се приближи до картината толкова , че да разбере към какво съм обърнат . Напълно съзнателно ме е поставил в периферията на фокуса. Там, където отсъствието притежава по-голяма плътност от материята. Оставил ме е сам, с неистовия ми копнеж да узная какво е парчето разкъсан лист пред мен. Само на мен ...

Най-страшна е самотата на човека, който цял живот се е отричал от себе си в името на Бога, в мига, в който осъзнае, че е предал единственото божествено, което някога е съществувало — самия себе си. Благой беше на шейсет и осем години и за времето, което беше живял, бе постигнал достатъчно. Морето се блъска в скалите в отчаянието на немия, който иска да крещи, че е влюбен… в тишината. Ръцете ѝ бавно се отпускат в скута. Червената роза се приплъзва между пръстите ѝ и пада , победена от тишината. Образите в паметта избледняват по-бързо от онези , отпечатани върху обикновена фотохартия. Спомените потъват дълбоко, снимките остават на повърхността. Да напише писмо до себе си беше просто забавна идея в края на една пиянска вечер. Но когато го намери след четирийсет и пет години, раменете му внезапно потънаха под тежестта на годините. Децата им бяха пораснали и бяха станали добри хора. Достойни за грижите, които двамата с Вяра бяха положили за тях , и за любовта, с която ги бяха...

Петър затвори папката с анализа и я остави на масата. Не беше запомнил нищо от последните няколко страници. В гърдите му сърцето прескачаше в неравен ритъм, сякаш се извиваше в неспокоен, накъсан сън, от който искаше да се събуди. Дишаше на пресекулки. Постоя така, вдишвайки дълбоко и изпускайки въздуха бавно, докрай. Не помогна. Пак чу гласа на шефа си. Спокойния му, почти отегчен глас. — Ако не можеш да се справиш - има кой. Беше го казал пред всички. После се беше усмихнал и беше продължил, без да дочака отговор. Петър помнеше как колегите сведоха очи към масата. Как самият той кимна. Гневът бушуваше в него като лятна буря — тежък, дълбок и плътен. Посегна към чашата с вода. Ръката му трепереше и няколко капки се разляха по ризата му. Остави чашата на масата по-рязко, отколкото искаше. Звукът отекна в празните коридори. Стреснат от собствената си невъздържаност, той се огледа. Но офисът отдавна беше празен. На долния етаж дори лампите бяха изгасени. Само неговата, в стъкления му акв...

Помнеше Лондон като магичен свят от мечти и скрити дворчета. Обичаше да се разхожда по влажните улици нощем и да се наслаждава на осветените сгради — на пречупващите погледа ръбове и старинните фасади, върху които времето сякаш се беше огледало и беше оставило част от умората си. С всяка изминала година онова пътуване избледняваше все повече, докато накрая вече не знаеше дали наистина се е случило, или е било просто присънил се спомен, в който не можеше да разпознае себе си. *** Неделя сутрин беше за палачинки. От край време. Само че вече децата им се мръщеха. — Пак ли палачинки? — Може ли да изям само една? — Аз не съм гладен. Може ли да не закусвам? Но той продължаваше да ги приготвя всяка неделя, така както ги правеха с Виолета в онази клаустрофобично малка кухня в студената квартира на Ботевградско шосе. Тогава целият апартамент миришеше на ванилия, детство и бъдеще. Двамата сядаха на масата и се държаха за ръце, защото понякога ароматът беше достатъчен, за да се почувстват щастлив...

 Животът уморява, защото продължава. Смъртта уморява, защото спира всичко. Когато спускаха баща ми в гроба, някой трябваше да слезе в изкопаната дупка, за да поеме тялото му. Аз бях наблизо. Но в онзи миг краката ми се сковаха, а заедно с тях — и цялото ми съзнание. Времето кръжеше около мен, изгубило смисъла си, а гърдите ми отказваха да поемат студения януарски въздух. Вселената се обърна и ме видя. Видя вцепенението ми и ме осъди. После ми обърна гръб. Отмина миг. Отмина вечност. Отмина смисълът. *** После, в продължение на години, виждах в сънищата си очите на баща ми върху празното лице в огледалото. Той не ме попита нищо. Нито веднъж. Само ме гледаше и сякаш чакаше да кажа нещо. Но в сънищата си нямах уста, нямах глас, нямах сили. Защото смъртта уморява. А умората се мълчи. *** В студената мокра земя скочи братовчед ми. Пое тялото, увито в бял саван, и го положи внимателно в последната му постеля. После го обърна на една страна. На дясната, на която обичаше да спи. И този жес...

Понякога, когато денят падаше ничком в сянката на нощта, той заставаше до прозореца и оставяше погледа си да се лута из полусенките на вятъра. Мислите му се разпридаха на дълги спирали от случайни образи и полуспомени за никога неизживени срещи. Жена му се шегуваше, че отново сънува с отворени очи. Но в усмивката ѝ имаше тъга, която тя бързаше да прикрие — понякога с жест, понякога с пречупен смях. Той усещаше страха, който сякаш притискаше гърдите ѝ, но тя така и не го попита за какво мислеше в тези мигове. Сянката в очите му я плашеше повече, отколкото можеше да понесе. А той толкова искаше тя да го попита. Поне веднъж. Или поне да пристъпи до него и да го хване за ръката. Да преплете пръсти с неговите, дори да не каже нищо. Защото всичко беше ясно. Безпределно и болезнено ясно. И на двамата. *** А някога бяха щастливи. В онзи предишен живот. Той обожаваше меката извивка на раменете ѝ, пръстите ѝ, сгушени в неговите, когато вървяха по разбитите тротоари, косата ѝ — разпиляна в своята...

Старецът беше застанал до прозореца, а последните лъчи на слънцето се стичаха по лицето му, вместо сълзите, които сухите му очи отказваха да изплачат. До ръката му, по стъклото на чашата с високо столче, се събираха капки. Спускаха се като малки реки към леко изтърканата повърхност на трикраката масичка и се разливаха върху нея в размити образи, които не помнеха миналото си. Опитваше се да диша бавно и дълбоко, сякаш така можеше да забави времето, да задържи безмилостния му бяг поне за малко, поне още за миг, поне за още един спомен. Усещаше познатите бодежи в лявата част на гърдите си, но беше свикнал с тях и почти не им обръщаше внимание. Понякога дори им се радваше. Болката му напомняше, че поне тялото му все още не е забравило как да чувства. С бавно движение вдигна чашата и отпи. Ледената течност се плъзна по езика му, но надолу по гърлото му се спусна само неясното усещане за сладост на нещо, което някога му е било скъпо. Всяка вечер Карин сядаше на любимия си стол до прозореца и...

  Нощта беше дълбока и сляпа като гърлото на бездънен кладенец. Без звезди, без луна, без обещание за утро. Нейтън седеше на брега и океанът миеше краката му. Водата се протягаше към него с измамна немощ, докосваше върховете на пръстите му и се отдръпваше, сякаш не успяваше да го достигне. Но той знаеше, че океанът не бърза. Краят щеше да дойде с прилива. Бе вперил поглед в разкъсаното от ярост небе, в което избухваха вероятностни вълни, изтръгнати от самата тъкан на реалността. Беснеещата невидима светлина отекваше дълбоко в него, но оставяше очите му да се взират слепи в пулсиращия мрак на втурналата се към него смърт. До него стоеше празна стъклена бутилка. В ръката си държеше писмо. Пликът беше протрит в ъглите. Не виждаше, но знаеше, че името му е изписано на плика с красивия, закръглен, почти детински почерк. Познаваше този почерк по-добре от собствения си. Всяка негова извивка, всяка пауза, колебание или разточителен размах. Колко пъти бе прокарвал пръсти по им...

Предишната вечер бях проверил, че пекарната пред хотела отваря в осем, и в осем и пет вече стоях пред витрината ѝ. Купих два топли кроасана, един мъфин с крем от шамфъстък и сандвич с хамон. За себе си взех и кафе. Жена ми не пиеше нищо сутрин. Тя изяде кроасана, опита от мъфина, каза, че е твърде сладък, и излезе, за да не закъснее за служебната си среща. Останах сам в хотелската стая. Изпих кафето си бавно, без да усещам вкуса му. Опитах сандвича, после го завих и го прибрах в раницата за по-късно. Сложих вътре и старото си яке, и бутилка вода — за всеки случай. Изпих си хапчетата. Нямах сили за душ. Облякох протрития панталон, който по погрешка бях взел в бързината, спрях се за миг до вратата, сякаш бях забравил нещо важно, и излязох. Но нямаше какво да забравя. Децата не бяха с нас. Това все още ми се струваше някак нередно. Винаги досега бяхме пътували заедно. И четиримата — където и да ходехме, колкото и трудно и скъпо да беше. Винаги заедно. Но това пътуване беше р...