Натюрморт

Някой да ме убие…

Някой да ме убие…

Някой да ме убие…

---

Чувствам се толкова тънък, че ако някой ме прегърне, ще направи дупка в мен. И цветовете ми ще изтекат. Ще остана сив, разкъсан и разпилян.

Аз съм недовършен щрих в ъгъла на голяма картина. Натюрморт на движение, загубило своя порив.

На картината е нарисуван унил пейзаж с унили хора – един дъждовен есенен ден.

И един яркочервен чадър.

Но не - аз не съм човекът с чадъра.

Аз съм онзи в ъгъла, застанал пред облепения с обяви стълб. С гръб към вас. Човекът, който сякаш се взира в нещо.

Художникът не е счел за важно да привлече вниманието ви към онова, което съзерцавам. Той е знаел, че никой няма да се приближи до картината толкова, че да разбере към какво съм обърнат.

Напълно съзнателно ме е поставил в периферията на фокуса. Там, където отсъствието притежава по-голяма плътност от материята.

Оставил ме е сам, с неистовия ми копнеж да узная какво е парчето разкъсан лист пред мен. Само на мен е дал знанието, че евтиното мастило по листа се разтича от дъжда и съвсем скоро ще изчезне безвъзвратно. Само на мен е позволил да усетя вятъра, който дърпа разкъсаните краища на листа.

И всичко това е толкова болезнено добре напаснато. Погледът ми е забит в безперспективното, защото и образът ми е двуизмерен. Запълващ. Ням. Заровен дълбоко в седимента на емоционалното.

Нямам значение за структурата на композицията, за наратива на историята, за мелодиката на фигуралната експресия.

Очаква се всички погледи да са вперени в момичето с червения чадър. И в младежа със синия шал. В привличането, което сякаш огъва пространството между тях. В обещанието, което неизбежно ще се изпълни.

---

Някой да ме убие,

някой да ме убие,

някой да ме убие.

Не чувствам ръцете си. Знам, че се предполага под висящия накриво сив балтон да имам тяло, ръце и крака. Но аз съм само разфокусиран образ, сложен в контраст на случващия се пред очите на всички миг на влюбване.

Вали. Но за мен дъждът е  протегнати от небето остриета. Впиват се в раменете ми, за да събудят у наблюдаващия съчувствие.

Понякога дори си въобразявам, че някой го изпитва.

Може би, ако се наведа малко по-силно напред, ако натисна още малко, ще успея да преодолея повърхностното напрежение на акварела. Да премина през разлетия пигмент, през студено пресованата целулоза.

Но аз съм обърнат навътре в картината. Към придаващия завършеност на композицията стълб.

С белия лист, който плющи на вятъра и аха да се откъсне. И той е обещание… Но от друг вид.

Ужасявам се от него.

Защото само аз знам, че той е смисълът, който авторът е вложил в осакатения, периферен финал, скрит в недовършения щрих на моето съществуване.

Завършекът на едно движение, загубило своя порив.

Натюрморт от безразсъдно разпилени начала.

Само аз знам какво е мислил авторът, докато е топял четката си в яркото червено.

---

Някой да ме убие…

Някой да ме убие.

Някой да ме убие!

---

Дъждът отмива цветовете ми.

Извърнатото ми навътре – невидимо, ненарисувано, нехвърлящо сянка - лице се взира в белия лист, на който дъждът вече е изтрил името ми и последната дата.

Чувствам се толкова тънък, че ако някой ме прегърне, ще направи дупка в мен.

Кръвта по четката ми е яркочервена.