Стълбите

Този сън се връщаше нечакан в нощите, когато умората и главоболието ставаха неудържими. Очите му сякаш се отлепяха от реалността, а клепачите ставаха прозрачни. Мислите се отскубваха от поводите си и се втурваха към високите скали на спомените, отвъд които небето синееше, а вълните бучаха страшно долу, в бездната.

В съня баща му го носеше на ръце. Нагоре, нагоре. По стълбата, която сякаш нямаше край. Той я зърваше за миг — опряла горе в небето — и от това му ставаше неочаквано студено. И страшно. Затваряше очи и чуваше небето как бучи. И пулсира. Или това беше сърцето му?

Премигване. Вече бяха в купето на стария москвич. Имаше още някой с него, но той не виждаше лица, само ръце — неестествено много ръце. Придържаха го, прегръщаха го, премятаха го. И очи. Очи върху невидими лица. Очи, пълни с ужас.

Внезапно се появяваше любимата му синя кърпа. С нея го подсушаваха, след като се изкъпеше в детското корито. Но не беше синя, а червена. И тежка. И студена. И лепкава. От попилата кръв. Неговата кръв.

---

Валери се събуди с пулсиращо главоболие, както всяка сутрин — точно навреме, за да спре алармата на електронния часовник, преди да се е разпищяла. Жена му спеше до него, отвита наполовина, преметнала крак над завивките в една от нейните невъзможни пози. За миг усети познатото бодване в гърдите. Изглеждаше толкова свободна в съня си.

Внимателно стана от леглото и тръгна по тясното пространство между него и библиотеката към коридора. Пулсирането в главата му щеше да утихне до поносимо. Само да си наплиска лицето.

Студената вода отми съня от очите му. За миг червената кърпа на дъщеря му, закачена на вратата, го стресна — без да знае защо.

---

В кухнята си сипа чаша вода. Изсипа сутрешните хапчета в шепата си — неговите малки неизбежни истини. Кога бяха станали толкова много? И нито едно не беше за главоболието.

Приготви закуски за всички — сандвич с топено сирене и моцарела за сина си, омлет с белтъци и прясно сирене за дъщеря си и две яйца на очи за жена си. Наряза две чушки и изми по шепа чери домати за всеки.

Куфарът му беше в коридора. Взе го, излезе и заключи внимателно външната врата.

---

Пътят до родния град му се стори като безкрайно превъртане на протъркана магнетофонна лента, останала без звук.

След магистралата трафикът стана по-натоварен и трябваше да кара в колона почти през целия път.

Така и не успя да настрои радиото за музика. От колоните се носеше само шум — синхрон с разпилените му мисли. Отвори малко единия прозорец и сутрешният вятър отнесе част от главоболието му. Но не и мислите.

---

Допреди няколко години щеше да спре пред блока на родителите си. Вероятно щеше да бъде с жена си и децата. Майка му щеше да ги чака на терасата. Разбира се.

Сега апартаментът вече беше чужд — дори отвън. Новите собственици бяха сменили старата дограма и бяха пребоядисали.

А той беше сам, защото вече нямаше при кого да се върне в родния град.

Паркита пред техникума, малко преди неговото училище. Старият басейн беше превърнат в частен плувен комплекс с високи огради, които трябваше да осигурят дискретност на плажуващите. Имаше и голям паркинг. За последните десетилетия градът се беше променил, но със сигурност не беше пораснал толкова, че да се налага да шофираш от една точка до друга. Навремето ходеха единствено и само пеша. Сега тротоарите бяха празни. Може би защото беше събота. Но пък на паркинга почти нямаше свободни места.

---

Всичко изглеждаше толкова променено. Дори пътеката край техникума, по която всеки ден беше отивал на училище. Само перилата изглеждаха същите — ръждясали метални тръби, леко килнати в изнемога от тежестта на годините.

След петдесетина крачки, след първия ъгъл, новите плочки внезапно свършваха и пътеката продължаваше в миналото — същия напукан, избелял асфалт, сякаш времето се беше опитало да остави някакво послание. Но почеркът не се четеше.

Голямата поляна, по която навремето тревата стигаше до кръста и през май нацъфтяваха макове като напръскани яркочервени капки, се беше превърнала в импровизиран паркинг.

Пътеката минаваше покрай басейна. Валери спря и се надигна на пръсти. Спомни си раменете на майка си, от които басейнът изглеждаше като море. Сега беше просто спортен басейн — хубав, поддържан. Само в спомените му синята вода беше тъмна и страшна. Сега се чуваха детски гласове и писъци.

Усети враждебните погледи на плажуващите като огън по страните си. Щеше да има достатъчно време да се взира в миналото. Продължи напред по пътеката в търсене на още спомени, които бяха изчезнали безвъзвратно.

Ето — училището беше пред него. Дърветата бяха пораснали високо над него. Пътеката свършваше с няколко стъпала, които излизаха на улицата. Нещо в него трепна, щом стъпи на първото стъпало.

---

Училището му се струва огромно. И страшно. И бяло. Толкова бяло — сякаш е лице на великан.

А той е толкова малък. Ръката му постоянно се измъква от топлата ръка на майка му и тя се спира, за да го изчака. Минали са по пътеката покрай басейна и вече са пред входа на училището.

Той е на десет и не знае дали страхът, който бушува в гърдите му е неговият или нейната тревога се влива в малкото му тяло на талази. Само знае, че носът му е пак запушен и го боли главата.

Коридорът в който влизат от голямата метална врата е пуст и едната лампа не работи. Стъпките им кънтят на черно-белите плочки. Цветята в големите саксии ги гледат с безразличие.

Спират пред първата врата. Отвътре долитат гласове. Много. И непознати.

Майка му си поема рязко въздух през зъби и това някак си наистина го хвърля в ужас.

Вратата внезапно се отваря.

---

— Наистина си ти!

Гласът дойде откъм големия тъмносин автомобил, спрян до детската градина до училището.

Той се обърна стреснат, изтръгнат от спомена.

Карина, на няколко крачки от него, се беше облегнала на отворения прозорец и го гледаше усмихнато. После се обърна към мъжа зад волана, целуна го бързо, казаха си нещо и тя слезе на тротоара.

Колата издаде онзи синтетичен, фееричен звук, с който електрическите автомобили настояват да бъдат забелязани. Непознатият кимна, докато минаваше покрай Валери, и продължи надолу по улицата. Косата му беше сива, а усмивката искрена. Валери го забрави в момента, в който Карина се спусна към него с протегнати ръце.

— Карина? — не беше сигурен дали възкликна, или попита.

Стори му се, че почти не се беше променила с годините — същата широка усмивка, същият нехаен бретон, същата леко пружинираща походка, същите широки и свободни дрехи с живи, ярки цветове и цветя. Разбира се, цветя. И голямата кожена чанта през рамо, в която сякаш можеше да се събере пълен комплект за оцеляване в градски условия. За разлика от мъжа, който си беше тръгнал току-що, в косата ѝ нямаше нито един сив косъм.

С всяка следваща крачка споменът се разтваряше в реалността на настоящето — умората под очите, леко изострените скули, дълбочината на усмивката, безмилостните следи на времето.

— Хей, Вал! Толкова се радвам да те видя! — Тя се спусна към него, сякаш искаше да го прегърне, но в последния миг се разколеба и стисна топло ръцете му в другарско ръкостискане.

Погледът му помилва косите ѝ, а ръцете му се скриха с неудобство в джобовете на панталона.

Даде си сметка, че лицето ѝ беше едновременно познато и напълно непознато.

— Не съм се променила чак толкова катастрофално — наклони глава тя, сякаш беше прочела мислите му.

— Напротив — каза той. — Върна ме във време, от което ми е трудно да изплувам.

Тя се засмя. Смехът ѝ беше малко по-дълбок и пресипнал, отколкото в спомените му, но в него все още се усещаше звънкия глас на момичето с двете опашки и белите кордели. Или поне на него му се искаше да го усети.

Тя се протегна и ръката ѝ докосна леко челото му отстрани. В някаква неслучайно избрана точка.

— Същият си — каза го по-скоро на себе си.

Валери поклати глава. Нищо не беше останало от малкото момче с буйните коси и усмихнатите очи. Може би само леко кривият нос.

— Знаеш ли, навремето всички момичета бяхме влюбени в тебе.

Ръцете му потънаха още по-надълбоко в джобовете.

---

Тя го хвана под ръка и двамата закрачиха по тротоара покрай училището.

— Пристигнал си рано — продължи тя.

— Ти също.

— О, аз съм тук всеки ден.

Той погледна входа на училището.

— Да. Рисуване. Вече двадесет и една години. Казано на глас, звучи малко като присъда без право на обжалване.

— Така ли го усещаш? — съжали в мига, в който зададе въпроса, но вече нямаше как да го върне назад.

Карина пусна ръката му и намести ненужно чантата на рамото си. Загледа се в сградата и после каза, сякаш на себе си:

— Зависи. От деня. Понякога е присъда. Доста често си е инат. Но през повечето време е… призвание. Знаеш…

Не беше сигурен дали отговорът ѝ му хареса, или го заболя. Извади ръцете си от джобовете. Усети пак главоболието, което преди миг беше изчезнало.

— Мислех, че си заминала — каза той. — Нали говореше за София. Или беше за Варна?

— За Париж — каза тя. — Ако ще е провал, поне да е грандиозен.

— И?

— Стигнах до Пловдив. После се върнах. Майка ми се разболя, после се омъжих, после родих, после баща ми си отиде, после, докато премигна, синът ми порасна и в един момент се оказа, че вече няма за кого да тръгвам.

Каза го спокойно. Без самосъжаление. Като текст в учебник по история.

— А ти? — попита тя.

— Аз заминах.

— Това го знам.

— И май нищо повече не се случи.

— Това не го вярвам.

Той се усмихна уморено и ѝ направи знак да продължат. Искаше му се тя пак да го хване под ръка, но ръцете ѝ останаха вкопчени в дръжката на чантата.

Дърветата бяха пораснали високо и короните им се издигаха над тях като разноцветни чадъри.

— Жена, две деца, работа, апартамент, кредити, високо кръвно, диабет, лекарства, умора. Като по учебник.

— А книгите?

— Още събирам смелост. За да започна.

---

— Главата още ли те боли?

Въпросът го спъна и той залитна.

Не защото беше груб. Напротив. Беше зададен тихо, почти внимателно. Но той не очакваше тя да знае. Никой не знаеше. Освен жена му, но за нея това беше досадна подробност, с която се беше примирила. А той се беше примирил с нейното примирение. Защото така му беше по-лесно да живеят. Заедно.

— Какво?

— Главата — повтори Карина. — Помня, че често те болеше. Седеше до прозореца и притискаше пръсти ето тук…

Тя се протегна и той осъзна, че щеше да го докосне точно на същото място отстрани на челото, но се спря сама и докосна собственото си слепоочие.

Валери не отговори веднага.

По улицата прелетя автомобил. От другата страна на платното липсваше капакът на шахта и някой беше напъхал няколко клона, за да направи дупката видима.

Електрическите стълбове бяха покрити с жалейки. Както и преди тридесет години. Само на единия беше останал като по чудо избелял от слънцето плакат за цирково представление.

От площадката в училищния двор долетя детски вик и някакво дете се засмя така, както могат да се смеят само децата — щедро и без въздържане.

— Да — каза той. — Още.

— Толкова години?

— Всеки ден.

Карина го погледна и лицето ѝ се промени. В погледа ѝ се появи разбиране.

— Оттогава ли?

Той кимна. Беше сигурен, че не ѝ е разказвал за това. Децата не говорят за травмите си.

— Малко преди петия ми рожден ден паднах от люлка. Баща ми я беше сложил в средата на стаята, за мен и брат ми. Едното въже се откачи. Паднах с лицето напред върху ръба на нощното шкафче. А брат ми падна върху мен. Счупих си носа, челюстта и спуках лобната кост. Не помня почти нищо. Само отделни… картини. Беше тъмно. Баща ми ме носеше нагоре по стълбите. Старият москвич. Синята ми кърпа, която беше станала червена.

— Кърпа?

— Детската ми хавлия за къпане. Когато я сънувам, вече е… червена.

Карина не каза нищо. Продължиха да крачат бавно един до друг покрай училището.

Не се опита да каже „ужасно". Не каза „горкият". Не каза „а лекарите какво казват", което беше най-лошото, защото винаги караше Валери да се чувства като човек с дефект, който никой не е успял да обясни докрай.

---

— Знаеш ли, помня те от първия ден — каза тя.

— Така ли?

— Беше със синя чанта на гърба. Ти беше толкова дребен, че тя изглеждаше по-голяма от тебе. Майка ти те доведе. Валентин те сграбчи още на вратата и те дръпна да седнеш до него. Присвои си те там, на място, още първия ден. Ти седеше на чина, една глава под него, и изглеждаше така, сякаш ако някой каже по-силно името ти, ще се счупиш.

— Мило.

— Не беше смешно. Беше… тъжно. Но знаеш, децата не знаят какво да правят с тъжните неща, освен да ги гледат втренчено.

Той се засмя тихо.

— Това го помня. Всички ме гледаха.

— Защото дойде по средата на срока. Това винаги е събитие. Новото дете. Все едно в класната стая влиза извънземно.

— А ти?

— Аз седях два чина зад теб. И те мразех около седмица.

— Защо?

— Защото още в първия ти час — беше музика, между другото…

— Помня.

— Когато другарката пусна музика и покани всички „на дансинга", ти беше единственото момче, което излезе. И танцува с всички момичета.

Този път той се засмя истински.

И смехът изненада и двамата.

---

Продължиха по тротоара до другия вход на училището, след което се обърнаха и тръгнаха обратно. В някакъв момент забеляза, че главоболието му почти е изчезнало.

Беше останало само тихо жужене в дъното на черепа му. Почти незабележимо. Почти пренебрежимо.

От време на време се оглеждаше виновно за някой друг от съучениците им. Но се надяваше да не се появи никой. Поне още няколко минути.

— Сега всъщност разбирам — каза Карина и спря неочаквано.

Валери почти се блъсна в нея.

— Какво? — неразбиращо попита той.

— Рисунките ти!

— Кои рисунки?

— Не помниш ли? Ти рисуваше в полетата на тетрадките. Все едни и същи неща.

Той я погледна.

— Какви?

— Стълби.

Валери усети как нещо студено мина по гърба му.

— Стълби?

— Да. Дълги. Невъзможни. Обикновено започваха от долния край на листа и излизаха извън страницата. Веднъж те питах накъде водят, а ти ми каза: „Нагоре." Аз ти казах, че всички стълби водят нагоре, ако ги гледаш отдолу, и ти се ядоса.

Той не помнеше това.

И точно защото не го помнеше, му се стори вярно.

---

— Не е ли странно?

— Кое?

— Колко добре човек може да забрави себе си.

Карина се спря. Извади кутия цигари от чантата, предложи му — той отказа, запали една и всмукна дълбоко. На стената зад нея имаше издраскани имена, сърца, дати, неприлични думи и едно детско „бях тук", написано с черен маркер. Погледът му остана залепен за думите. Тя проследи погледа му, но сякаш не разбра.

— Искаш ли да влезем? — попита тя.

— Още не.

— Добре.

Карина дръпна още два пъти от цигарата и изгаси фаса.

— Не знам защо още го правя. Мислех, че съм успяла да ги откажа. Но понякога имам нужда просто да се върна.

Слънцето се беше издигнало вече високо и светеше в очите им.

По улицата започнаха да пристигат хора. Дисонансни. Хаотично разместени във времето. Познати и непознати едновременно. Лица, зад лицата. Гласове в които имаше спомени, но и твърде много натрупано време.

Някой се засмя прекалено силно. Някой каза „Не мога да повярвам". Някой друг каза „Изобщо не си се променил". Но всъщност имаше предвид точно обратното.

— Мразя срещи на класа — каза Карина.

— Тогава защо идваш?

— Аз съм от тези, които останахме. А и работя тук. Нямам извинение. — после добави — А ти защо дойде?

Той погледна към входа на училището. Към трите стъпала. Към дърветата, които бяха пораснали толкова много, че вече скриваха небето.

— Не съм сигурен — каза. — Може би исках да проверя дали наистина съм бил тук.

Карина кимна.

— Беше.

— Ти откъде знаеш?

— … Защото и аз бях.

Погледът му отново се върна към надписа на стената.

Бях тук.

Може би това беше всичко, от което човек имаше нужда понякога — още някой, който да си спомни.

---

Валери внезапно отстъпи назад. Сякаш за миг бе загубил равновесие. Ръцете му отново се скриха в джобовете.

— Трябва… да отида някъде — каза той.

Гласът му проскърца от усилието.

Карина го погледна объркано. После в погледа ѝ се появи разбиране, макар още да не знаеше какво се случва.

Не каза нищо.

По улицата минаваше такси. Валери махна с ръка и колата спря до тротоара.

— Съжалявам… — започна той.

— Идвам с теб — прекъсна го тя.

В гласа ѝ нямаше колебание.

Той се обърна да я погледне, но не каза нищо.

Качиха се в колата. Валери каза адреса.

Таксито потегли.

Никой не проговори повече. Всеки гледаше през своя прозорец. Към града, който се беше променил, към тротоарите, по които миналото се шляеше, към себе си и към спомените, от които понякога не можеш да избягаш.

---

Старият квартал се беше променил почти до неузнаваемост. Не беше идвал тук повече от тридесет години. Единствено топографията беше същата — наклонът на улиците, завоите, посоката, в която падаше светлината. Но върху нея сякаш някой беше облякъл друг квартал.

Родната му улица се оказа по-къса, отколкото я помнеше. Нямаше го калдъръма, нямаше го големия орех. Нямаше ги и старите къщи на приятелите му, ниските огради, ръждясалите порти, сенките, под които някога се бяха крили от следобедното слънце.

На тяхно място имаше нови кооперации, гладък асфалт, кафенета с малки маси по тротоарите и автомобили. Тук-там, между новите фасади, беше останала по някоя запусната къща, която можеше да разпознае — ниска, олющена, грохнала, притисната между сградите. Като грешка, която предстои да бъде поправена.

Но усещането беше странно. Сякаш върху стария квартал някой беше построил истерично модерно гробище — с кафе машини, климатици, домофони и алуминиева дограма. Всичко му изглеждаше ново, но не и живо.

По тротоарите имаше деца, които си играеха, и млади хора, които сякаш бяха пренесени отнякъде другаде, но въпреки това принадлежаха на квартала повече, отколкото той самият.

Валери се взираше в лицата им, но не откриваше никого. Само собствената си болка, преоблечена като носталгия.

---

— Тук имаше хлебарница — каза Валери. — А тук продаваха семки. И сладолед във вафлена фунийка. От онзи воднистия. А тук на една нова година чаках два часа на опашка за банани и свършиха точно когато дойде моят ред…

— Помниш всичко.

— До тази сутрин не помнех нищо.

---

Колата се изкачи по последния хълм и спря на малкия площад. Валери помоли шофьора да ги изчака и слязоха.

Наоколо нямаше никой.

— Това ли е твоята къща? — попита Карина.

Той само успя да кимне, сложил ръка на устата си.

Постояха така докато събере смелост да пристъпи към оградата.

Не можеше да повярва, че старата къща още беше на мястото си.

Оградата беше различна, пейката под храста мечо грозде я нямаше, но като по чудо, портата и вратата бяха старите.

---

Стълбите бяха по-тесни, отколкото ги помнеше. Всичко в детските спомени се оказва по-малко, когато го видиш през очите на възрастен. Само болката понякога става по-голяма.

Някой беше отсякъл старата череша. Сега небето беше цяло и неограничено.

Валери сложи ръка на едно от лъчите на изгряващото слънце, изковано върху вратата. Металът беше студен. Вратата беше пребоядисана, но се усещаха грапавините от старата боя и ръжда.

В спомена баща му го носеше на ръце.

Нагоре, нагоре.

По стълбата, която сякаш нямаше край.

Към небето, което бучеше.

И пулсираше.

Но това не беше неговото сърце.

Валери премигна изненадан. Не, препускащото сърце всъщност беше на баща му. А бученето… не беше небето.

Баща му е плачел.

Трябва да е бил толкова млад. С десетилетия по-млад, отколкото беше той в момента. Почти дете. И страхът му трябва да е бил като детски — огромен, жесток и неразбираем.

Опитвал се е да сдържи гласа си, но ужасът е бил неудържим. И той е стискал зъби, а гърдите му са бучали от неудържимия плач, докато е носел нагоре по тесните стълби своя малък син.

Валери затвори очи.

Толкова години беше помнил ужаса на детето, но не и ужаса на човека, който го носи.

Толкова години беше мислил, че в онзи ден светът се е счупил само в него.

Светът беше толкова чуплив. Особено когато имаш малки деца. А ти си единственото, което трябва да го държи цял. За тях. Защото ти си тяхното небе.

Стълбите се спускаха надолу към вратата на къщата. Ниски, изронени по краищата.

Карина застана до него. Не каза нищо. Само сложи ръка върху вратата, близо до неговата, без да го докосва.

---

Качиха се в таксито, което ги чакаше, и се върнаха пред училището.

До входа хората вече се събираха на групички пред стъпалата. Някой махна. Някой извика името му. Някой се приближи с широко разтворени ръце. Разбира се, беше Валентин.

Фасадата на сградата сякаш се усмихваше в светлината на високото слънце. Новите прозорци отразяваха небето. Старите стъпала пред входа вече не изглеждаха толкова високи. След малко щеше да влезе вътре. Щеше да стисне ръце, да се усмихва, да разпознава хора, да бъде разпознаван, да слуша истории, които всички щяха да разказват така, сякаш животът им е имал форма, посока и смисъл.

А после щеше да се върне вкъщи.

При жена си, която спеше свободно в невъзможни пози. Може би щеше да ѝ разкаже за стълбите. Не всичко. Само достатъчно, за да не стои повече сам пред тях.

При децата си, които никога нямаше да разберат напълно колко много може да тежи една синя кърпа. И той щеше да направи всичко по силите си, за да не разберат. Никога.

При сутрешните хапчета.

При електронния часовник.

При онова ненаписано първо изречение.

А главоболието — за първи път от години — бе потънало в мълчание.

И това беше достатъчно.