Осиновен

Марти често се чувстваше като натрапник на масата за вечеря. Докато всички се хранеха и споделяха какво им се беше случило през деня, той се спускаше в бездънни каньони, прокарани в картофеното пюре, бягаше презглава от огромни зелени балвани от грах, криеше се от озверели динозаври, които разкъсваха с мощните си зъби вкусните парчета месо в чинията му. В главата му избухваха фойерверки, а огромни роботи с метални крайници стреляха с лазери и летяха в космоса.

Най-много мразеше, когато му задаваха въпрос. Защото трябваше да се върне от измисления си свят, да се приземи в тясната кухня и — най-лошото — да помоли задалия въпроса да повтори.

— Какво, какво?

— Мартине, пак си някъде другаде. И още не си започнал дори кюфтетата с доматен сос. Къде ти е главата? — беше майка му.

— На раменете — отговори спокойно Марти и реши, че с това разговорът се е изчерпал.

Тъкмо отново щеше да се впусне в езерото от разтопена магма, в което едва се държеше на крака върху нестабилните понтони, когато, за разлика от обикновено, майка му настоя:

— Отговори ми!

Силата на гласа ѝ осезаемо се беше повишила.

В главата на Мартин засвириха аларми. Нещо се беше случило и той трябваше бързо да се ориентира в ситуацията, ако не искаше да има лоши последствия. Обикновено му спираха телефона. Каква липса на въображение!

— Да, добре — опита той.

Обикновено това вършеше работа, но не и този път.

— Не, не е добре. Учителят ми се обади лично да се оплаче.

Учителят?

Оплаче?

Тук нещо се случваше, но все още нищо не му идваше наум.

Опита се набързо да превърти деня си в главата, но откри единствено сцени от самолетни битки, бомбардирани кораби, извънземни и… роботи.

Имаше и някакви не съвсем ясни образи на чинове, деца и черни дъски, но те определено му се губеха в периферията на зрението.

— Не, в никакъв случай — опита той напосоки.

Можеше пък и да мине.

Лавата в чинията му безутешно изстиваше.

— Ти подиграваш ли ми се?! — тонът на майка му вече достигаше опасни висини.

Оттук падането щеше да е наистина болезнено.

Какво ли се беше случило днес чак толкова? Нямаше никаква представа.

— Не, не знам! — измънка той.

И веднага усети, че това не беше правилният отговор.

— Абе, брат, ела на себе си! Какви ги говориш? — присмя му се сестра му.

Той веднага се опита да я бодне с лакът. Пропусна, но за сметка на това вилицата му прелетя през половината маса и…

…с великански тътен се разби в белите плочки на храмовия под. Ударът отекна като гонг в мъртвата тишина и от образувалата се дълбока рана плисна кръв. Червеното се разплиска с писък…

Мигът отмина, а писъкът беше на майка му.

— Новата покривка! Как не те е срам, бе момченце! — извика тя.

После се обърна към баща му и отсече:

— Спри му телефона!

А след това, в пълно безсилие, добави:

— До края на учебната година!

Баща му, който се опитваше да не се засмее на глас, усилено започна да клати глава, че ще го направи, но издебна момент и намигна на Марти, докато другите не гледаха.

Е, Мая — сестра му — видя и веднага скочи да каже на майка му, но Марти я изпревари. Все още му бяха останали някакви инстинкти за самосъхранение.

— Много, много съжалявам! Не беше нарочно. А и не бях аз — Мая беше!

— Абе, ти на луди ли ни правиш? — майка му беше отвъд всякакви граници на търпението си. — Без вечеря! Отивай си в стаята. Наказан си.

После се обърна към баща му и попита:

— Спря ли му телефона?

Баща му почти се задави, но кимна утвърдително и се направи, че натиска някакви клавиши на телефона си.

Мартин стана и с наведена глава тръгна към детската стая.

Краката му се влачеха…

…безсилни под тежките окови, с които всички затворници бяха вързани в дълга верига. Горещите пясъци на жълтия килим в хола прогаряха петите му. Не беше ял вече от пет часа… поправка — дни, и силите съвсем го бяха напуснали. И тази нощ бесният глад щеше да разяжда стомаха му. Пред него отворената паст на издълбаната в скалите змийска глава зееше в началото на дългия каменен коридор към килията му…

Зад него гласовете на пазачите се чуваха неясни, но безкрайно жестоки:

— Какво му става на това дете? Ако не ти беше пълно копие, сериозно щях да се усъмня дали не са ми го подменили в родилното. Имаше там едни два часа, през които го изпуснах от очи, докато…

Но Мартин вече не чуваше.

Макар и изпратен в заточение, се чувстваше щастлив, че се е измъкнал от тежката участ да изяде кървавата яхния със змийски очи.

В този момент чу зад себе си:

— И влез да се изкъпеш. От косата ти капе…

— Оооо! — проплака той на висок глас. — Колко несправедлива може да бъде съдбата!

— Веднага! — изкрещя главатарят на разбойниците от другия край на пещерата.

Нямаше какво да прави. Съблече дрехите си и влезе в банята. Някъде в периферията на мислите му все още се луташе въпросът какво ли се беше случило днес, че някой се е обаждал да се оплаква от него, но в момента, в който топлите води…

…на божествения водопад докоснаха лицето му, цялата глъчка на джунглата се оттегли някъде далеч. Слънцето грееше в очите му, а вълшебните тюркоазени води го обливаха в топлата си прегръдка.

След малко в джунглата се спусна гъста мъгла. Толкова плътна, че не можеше да види ръката пред очите си. Как щеше да открие входа на тайната пещера със златната статуя и съкровището на древните…

— Вече си от двайсет минути там. Приключвай! След тебе има още хора, които ще се къпят — беше сестра му.

Той открехна вратата и парата излезе на кълба в тесния коридор.

— О, използвал е цялата топла вода — отчаяно вдигна ръце Мая. После добави: — Както винаги!

Мартин излезе, изплези ѝ се и успя да се наведе навреме, за да се размине с летящия към рамото му юмрук. После бързо се шмугна в детската и хлопна вратата точно под носа на сестра си.

Тя заблъска ядосано, но той я подпря отвътре.

— Ако ме пуснеш, ще ти кажа за какво се е обаждал учителят на мама — извика му тя.

Той отстъпи назад и я пусна да влезе.

Само за да си отнесе удара по рамото.

Е, всяко удоволствие си имаше цена.

— Какво съм направил пак? — попита той.

— В часа по български си казал на всички, че си осиновен.

В погледа на Мартин нямаше и капка разбиране.

— И?

— Не можеш да говориш такива глупости! — извика Мая.

— Пошегувах се. Исках да кажа, че всъщност съм принц от далечна планета.

— За планетата го вярвам — каза тя…

…и тържествено влезе в тронната зала, развявайки шлейфа си от коприна и сребърна сърма. Златната корона блестеше в спускащите се от главата ѝ перфектно оформени къдрици. Бавно премина по пътеката, инкрустирана с диаманти и скъпоценни камъни, и щом стигна до високия трон от тисово и махагоново дърво, се обърна и изстреля думите право в сърцето му…

— А че си принц — мечтай си.

Марти не се смути и за миг.

— Ще видиш ти, като си върна трона. Ще те направя придворен шут!

Мая се засмя и му отвърна жлъчно:

— А не, ти вече се справяш перфектно с тази тежка отговорност.

След което се хвърли на леглото и се зарови в безбройните декоративни възглавници, които преляха и се разпиляха по целия под.

Мартин тъкмо вдигна една и щеше да започне наистина епична битка с възглавници, когато от кухнята се чу майка му:

— Мартине! Ела веднага!

— Ох, няма ли да свърши това мъчение — въздъхна той и съвсем се вкисна.

— Хайде да те видим, о, син овен такъв! — издразни го тя и тръгна след него, за да не пропусне драмата.

Марти провлачи крака към хола като осъден пират, воден към бесилото. Както изглеждаше, щяха да му забранят телефона до пенсия.

Баща му седеше на масата с много сериозно лице, а майка му държеше нещо в ръце.

Плик.

Тънък бял плик.

— Това е за теб — каза тя.

Марти премигна.

— Ако е сметката ми за телефона, нямам пари. И наистина съжалявам!

Никой не се засмя.

О, не.

Положението беше страшно.

Този път май нямаше да успее да се измъкне.

Майка му отвори плика и извади сгънат лист.

— Днес учителят ти не ми се обади само заради… глупостите, които говориш в час.

Марти преглътна.

— Ами?

Тя разгъна листа.

— Спечелил си първо място.

— Много съжалявам… — започна по инерция той, после се спря. — Какво?

— Да. В конкурса за детски разказ.

Марти я гледаше така, сякаш беше проговорила на езика на древните галактики.

— Разказ? — попита той.

Майка му поклати глава.

— Учителят каза, че всички били приятно шоки… изненадани. Журито смята, че си много талантлив и потенциалът ти е огромен.

Пауза.

— Класната спомена, че или е това, или имаш нужда от психи… лекар.

Баща му вече се смееше с глас.

— Но аз не съм изпращал никакъв разказ — преглътна Мартин. — Или поне не помня да съм правил такова нещо.

Искаше му се да каже, че дори няма идея как се пращат писма, пощенски марки и всички останали подробности, но баща му стана и му разроши косата.

— Ама какво въображение само, синко. Момче, осиновено от обикновено земно семейство, което тайно е наследник на галактическа империя.

После добави с малко по-тих тон:

— Не съм се изгубил съвсем, значи. Гордея се с теб.

...фанфарите разцепиха тишината. Цялата тълпа, вперила погледи в него, избухна в овации. От небето се посипаха конфети и разноцветни гирлянди, а пет изтребителя преминаха със свръхзвукова скорост, оставяйки след себе си преплетени линии от декоративен пушек…

Марти бавно мигна.

После още веднъж.

И изведнъж си спомни.

Часът по български.

Скуката.

Последният чин.

И как беше изписал цяла тетрадка. Че и рисунки беше направил. И роботи, и всичко.

Но по никакъв начин не помнеше да е пращал разказа си на никого.

И тъкмо щеше да си признае, че вероятно е станала грешка и сега пак ще трябва да се извиняват и да берат срам, сестра му мина покрай него, ощипа го по бузата и тихо каза:

— Моля, пак заповядай, дребен.