Моите текстове

  “Веднъж Чжуан Чжъу сънувал, че е пеперуда…” Из “За равенството на нещата” от Чжуьн Цзъ   Мислите в главата ми - идеограмен кошмар от накъсаните кадри на няколко двойно-скоростни ленти насложени една върху друга в хаотична смесица от полупознати лица и гласове, пулсиращи в блиц ритъма на невротичен R.E.M. сън - прелитат покрай ръба на съзнанието ми подобно бляскави комети от разтопено стъкло - криви огледала, в които виждам образа си болезнен и непознат, крещящ, умиращ и насечен; изгарят, навлизайки в плътната сфера от убийствена болка, която е обгърнала разтапящия ми се мозък и… рушат… … Събуждам се точно преди да  изкрещя.   "...пръсти...(! ?! )" С усилие свалям ръцете от лицето си. Не чувствам нищо. Не си спомням нищо. Не осъзнавам. Събуждам се в/от съня си?!.. Образите в главата ми се размиват подобно   дим от току що изгасена цигара - загатнати форми, причиняващи болка - близки и едновременно с това далечни, недооформени, гротескни - под...

  Сякаш минава цяла вечност преди да осъзнае, че това, което си подритват хлапетата на ъгъла на мръсната уличка не е детска главичка, а парче пластмаса -   кукла с небесносини очи от стъкло. Сепва се. Не,   не съм направила нищо, нищо! Не съм виновна ! Усеща как болката отново я връхлита. Мощна. Безмилостна. Груба. Мъжка ! Забива юмрук в стомаха й и натиска… Сякаш иска да я прободе, да проникне в нея, да я разкъса !.. Боли!.. Притиска ръце към корема си. ..."празна..." Защо си помисли, че куклата е детенце? Защо?! Не, не трябва да плаче! Не сега. Не пред всички. Те не трябва да разберат!.. Тя се оглежда стреснато. Къде се намира?! Как е стигнала до тук?… Не знае... Наоколо всичко и е непознато,.. страшно! Защо я гледат така? Тя усеща погледите им, навъсени, мрачни, неодобряващи... Минават покрай нея и се отдръпват. Не искат да я докосват ...   Тя чува умовете им! Мръсна! Какво право има тя да бъде тук? Да мърси улиците? Как смее!?... Вн...

  Включването на уличното осветление ме изважда от унеса. Луминисцентните остриета пробождат очите ми и аз примигвам няколко пъти, докато се оглеждам наоколо — паркингът е полупразен. Не знам колко време съм седял в колата. Усещам тялото си болезнено, но тази болка е далечна — като заглъхващ в далечината тътен. Въздухът в дробовете ми е тежък и застоял. Гърлото — болезнено сухо, до степен че не мога да преглътна.  Не мога да мисля за това сега. Действам автоматично. Протягам ръка. Завъртам ключа. Моторът изръмжава…  ... Вкъщи съм. Седя на дивана с палтото върху себе си. Не знам кога съм се прибрал. Помня паркинга… преди това — входа на родилното… Тъмнината в стаята е лепкава. Пълзи по стените. Протяга се към мен. Пердетата са дръпнати, прозорците — слепи. Мъртви....  Умъртвени. Задушно е. И въпреки това не свалям палтото. Нещо ме спира. Може би предчувствието, че ако го съблека, днешният ден ще пробие последната ми защита и ще проникне в ме...