Моите текстове

Денят беше изпълнен с някакво трепетно, едва ли не жужащо във въздуха обещание за нещо хубаво, когато вместо да тръгне нагоре асансьорът внезапно пропадна, подмина партера, приземните етажи и продължи надолу в непрогледен вледеняващ и странно усукан мрак, докато той пищеше обезумял, а гърлото му се свиваше до точка от невъзможна за преглъщане агония. Времето сякаш се разтегна в безсмислена, неосезаема, неразбираема, дисонансна, поредица от опити да си поеме въздух, да овладее неконтролируемите си треморни гърчове, и да устои на безумния ужас на разпадащото му се съзнание, в което спомените от предишния му живот се изгубваха като парчета от цветен пъзел всмукан от преминаващ вихър, оставяйки го ограбен, разголен, изпразнен от смисъл и съдържание и готов - да се роди...

  Нощес сънувах ... научно - фантастично с елементи на ужаси . Извънземно нашествие завладяваше земята , а действието се развиваше в три части , но ще споделя само финала . Нощ е . Ние , след дълги гонения и перипетии се крием с децата в затъмнения апартамент ( в Търново ), а целия квартал е потънал в мрак - като във военните филми по време на въздушно нападение . Наоколо - неизвестност и страх . Аз съм супер притеснен защото няма информация какво се случва и много ме е страх някой от съседите да не светне в апартамента си и така да ни превърне в удобна мишена за нашествениците . Децата спят . По едно време един от извънземните кораби се спуска над блока , но не стреля - явно е улучен от земната артилерия и пада . За миг виждам нажежените до бяло дюзи на двигателите и след секунда корабът вече е изчезнал зад блоковете , оставяйки след себе си жълтеникаво ...

У нас имаме близо 20 кв.м. коридор под формата на буквата Г. Разстоянието от спалнята до тоалетната е достатъчно дълго…. за да измисли човек сюжет за разказ на ужасите. По стените има накачени големи снимки ( 100 х 70). Често нощем докато се тътря към тоалетната си представям, че снимките всъщност са деактивирани проходи към други измерения и някоя нощ някой от проходите внезапно ще се активира, от дупката в стената ще се протегне ръка и някое зомби или друг чешит караконджул ще ме придърпа в задушаваща прегръдка. Така де, с моя късмет няма да е красива, знойна красавица, я. Казват, че имам развинтено въображение (но по отношение на знойните, жадни за любов девици, въображението ми е напълно рационално... и примирено). Между 2 и 3 ч., както всяка нощ, ставам да проверя децата дали не са се развили (а те винаги – са), след което се запътвам за кратка дрямка върху тоалетната чиния. И понеже това ми е рутинен елемент от нощния живот - дори не си правя труда да светна. Приключвам успеш...

Има една стая под мазето в блока... Понякога ходя там нощем. После спомените ми са размити и неясни: къде съм бил, защо съм бил там и какво съм правил... Но тази стая съществува. До нея се стига трудно и имам подозрението, че само аз знам за нея. И тя е там само, за да мога да отида до нея...когато е нужно. Входът към стаята се намира в самия под на коридора между мазите. На пръв поглед изглежда като там да няма нищо - само изтормозен на вид цимент с миши изпражнения, неравен и отблъскващ. Но точно там, пред вратата на нашата маза, в дъното на коридора, точно преди разбитата зееща тоалетна, има капак, скрит в прахта, който води към тясно стълбище. В мазето винаги съществува риск да изгаснат лампите. Случвало ми се е. Веднъж. Много е страшно. Както във всяко мазе - там тъмнината е абсолютна. Не е като тази в апартамента, в който има прозорци, от които се промъква малко светлина - малко, но достатъчна, за да те увери, че не си сам на планетата. В мазето тази светлина я няма и мракът ...

Хей! Да, знам, че мразим думата „Здравей“! В нея има твърде много оптимизъм. Нали така? На кого, по дяволите, му е притрябвал оптимизъм!? На мен не ми е останал никакъв, пък камо ли на тебе. Като се опитам да екстраполирам досегашния ни живот пет години в бъдещето … си мисля, че най-вероятно ме мразиш. Защото аз съм причината да си това което си в момента. А вроденият ни песимизъм ми подсказва, че вероятно не си по-щастлив отколкото съм аз сега. Само да можех да се върна и да наритам задника на нашето 42 годишно аз. Сигурен съм че и ти изпитваш много сходни емоции към мен, нали. Колко   ли грешки направих, а? Колко пропуски допуснах? Колко ли възможности пропилях? Лесно ти е на теб – гледаш назад и съдиш. А аз съм този, който е сляп за бъдещето, и който трябва да взема решенията на момента. Да чувства в момента, да си задава въпроси в момента, да се колебае в момента – без да има и най-малка представа какво всъщност ще се случи. Също като онази заблудена 42-годишна наша вер...

Когато я болеше главата, Сара излизаше в коридора, сядаше на студените плочки в ъгъла и опираше чело в стената. Стената беше студена и студът проникваше през кожата навътре и замразяваше болката. Или поне я обездвижваше за малко. Намаляваше туптенето и синкопирания ѝ ритъм. Като копче на потенциометър. Разбира се, Сара не знаеше думата "потенциометър", но много ясно можеше да си представи копчето — завърташ , и болката се свива в себе си. Щом студът проникнеше достатъчно дълбоко и започнеше да го усеща по повърхността на мозъчната си мембрана – или поне си въобразяваше, че го усеща по повърхността на мозъчната си мембрана, се случваше нещо странно. Болката сякаш оттичаше извън нея, а на нейно място оставаше някаква безмерна, обгръщаща, кънтяща тишина. Някакво неописуемо междинно състояние на откритост, достъпност и очакване. Най-странното от всичко бе, че Сара усещаше това ново и неразбираемо състояние като вибрация в корените на предните си резци. Сякаш проникването се...

Започна с нещо случайно – „Сутрешно кафе на балкона“. Атмосфера на топлина и спокойствие, наситен – почти опияняващ аромат с нотки на какао. Усещане за близост на някой, който по някакъв неразбираем и твърде интимен за нея начин беше до нея, макар и невидим. Крехкият порцелан на чашата, леките грапавини на ръчно изрисуваните флорални мотиви, плавните форми на дръжката ѝ и усещането за сигурност и контрол, които тя ѝ даваше. Топлината в шепите ѝ... А първото отпиване! Вълна от блаженство, кехлибарена сладост, карамелена прегръдка, кадифена утеха. Вля се в нея, изпълни я до краен предел, преля отвъд силуета ѝ и я разтвори в безпределна необятност, в която тя се сля... и забрави, че трябва да диша. И тогава си спомни, че няма ръце. Никога не бе имала. Плака с часове. След това опита „Разходка в борова гора“. Синьото над короните на високите дървета. Мъглата с претенции за дъжд, която лепнеше по лицето ѝ и ѝ навяваше спомени за безгрижно детство и захарен памук. Ароматът на г...