Спомени

Започна с нещо случайно – „Сутрешно кафе на балкона“. Атмосфера на топлина и спокойствие, наситен – почти опияняващ аромат с нотки на какао. Усещане за близост на някой, който по някакъв неразбираем и твърде интимен за нея начин беше до нея, макар и невидим.

Крехкият порцелан на чашата, леките грапавини на ръчно изрисуваните флорални мотиви, плавните форми на дръжката ѝ и усещането за сигурност и контрол, които тя ѝ даваше. Топлината в шепите ѝ...

А първото отпиване! Вълна от блаженство, кехлибарена сладост, карамелена прегръдка, кадифена утеха. Вля се в нея, изпълни я до краен предел, преля отвъд силуета ѝ и я разтвори в безпределна необятност, в която тя се сля... и забрави, че трябва да диша.

И тогава си спомни, че няма ръце. Никога не бе имала.

Плака с часове.

След това опита „Разходка в борова гора“.

Синьото над короните на високите дървета. Мъглата с претенции за дъжд, която лепнеше по лицето ѝ и ѝ навяваше спомени за безгрижно детство и захарен памук. Ароматът на гората, който бе толкова наситено зелен, че можеше да го вкуси, като скърцане на смолист петмез между зъбите ѝ.

Притихналите стръкове, които мокреха босите ѝ крака със сребристи капки роса. Жилавите острие ня тревите, които драскаха кожата ѝ сякаш яростно се съпротивляваха на всяко докосване. Ходилата ѝ лепкави от полепналата по тях земна хлад и утринна тишина пристъпващи бавно в тишината.

И тогава си спомни, че няма крака. И никога не бе изпитвала усещането да стъпва.

Затвори се в себе си за дни.

После реши, че може да си позволи и нечие докосване.

Взе си „Разходка в парка с любимия ритрийвър“. Смееше се и тичаше след проклетото гонче. Въргаляха се и хвърлята във въздуха сухите листа. Усещаше радостта, любовта и онова вълнуващо чувство на принадлежност към нещо отвъд нея.

За миг се ужаси от мисълта, че кучето може да оближе лицето ѝ, но когато се случи, ѝ се стори най-хубавото нещо, което е преживявала. Усещането за младото, пълно с енергия тяло на приятеля ѝ, меката му козина и движението на гръдния му кош я изпълваха с копнеж за живот, който не бе подозирала, че съществува.

И тогава си спомни, че никога не бе изпитвала радост, нито желание за живот. И това почти я съсипа.

Въпреки всичко продължи. Взе си „Приготвяне на вечеря за любим човек“. Гледаше с удивление как в ръцете ѝ обикновените продукти се превръщаха в шедьоври – картини, подредени върху платното на белите чинии. Ножът, удобно прилепнал в дланта ѝ, ѝ носеше увереност и усещане за сила.

Беше възбуждащо, опияняващо и плашещо едновременно. Цветовете, миризмите и острите звуци я изпълваха с адреналин, страх и триумф. Когато поднесе ястията и седна на масата, той се протегна и хвана дланите ѝ. Това бе толкова неочаквано, толкова... изпълнено с нежност и топлина, че не успя да овладее себе си – и избяга.

Цяла седмица стоя в ступор, преживявайки отново и отново всеки спомен, всяко усещане. Опитваше се да подреди себе си, чувствата и мислите си. Започна да плаче без причина. Или с всички причини наведнъж.

Тези спомени вече бяха нейни. Нямаше как да избяга от тях, те бяха недосегаеми, далечни и едновременно втъкани в нейната същност и самосъзнание. Искаше още!

Започна да се тъпче с чужди спомени - хаотично, безконтролно, неудържимо: емоции за еднократна употреба.

В тях тя откриваше и изграждаше една нова, по-истинска, по-жива, по-чувствена версия на себе си. В желанията и мечтите, страховете и надеждите на безброй непознати тя намираше утеха, смисъл, извинение, но най-вече - причина.

Всеки от тези спомени бе истински. Някой ги беше преживял. Някой се беше отказал от тях. Хората бяха истински. Случките бяха истински. Чувствата – също.

Единствената фалшива беше… тя.

Тя – с невралната присадка зад ухото и мрежата от кабели стърчащи от избръснатата и до голо глава. И всичките тръбички с разноцветни течности вливащи и извеждащи живота от нея и стената от монитори, осъждащи я на … съществуване.

Дори тишината след поредния чип беше по-истинска от нея.

С времето паметта ѝ се превърна от архив в огледало на желанията – калейдоскоп от илюзии за всички онези неща, които реалността ѝ бе отказала.

Спомените ѝ – нейните собствени – се бяха превърнали в изтрити файлове. Не помнеше гласа си. Нито вкуса на нещо, което някога е опитала. Всеки личен спомен ѝ звучеше фалшиво.

Но помнеше… усещането да докосва лицето си с пръсти, които никога не е имала. Помнеше прегръдки с ръце, които не съществуват. Помнеше парещото усещане след тичане с крака, с които никога не бе стъпвала. Още усещаше спомена от неговите ръце, хванали нейните…

Вечер, когато прозорецът се превръщаше в огледало под жужащите неонови лампи в отделението тя се взираше в осакатеното си тяло и се опитваше да се разпознае. Но усещането ѝ за „себе си“ се изплъзваше, променяше се, лъжеше я с черти, усмивки и жестове; със сенки от чужди белези и бръчки, които изчезваха в мига, в който отместеше поглед.

Всички тези спомени… бяха ли достатъчни?

Макар да не бяха нейни, тя ги усещаше като свои. Спомняше си ги като свои. Преживяваше ги отново и отново. Накъсани мигове, проблясващи емоции, като бял шум в дъното на черепа ѝ – ехо от отдавна отминали събития, случили се в някакво безвъзвратно загубено и нищо не значещо минало. Преживяни от някото, но заключени в нейните спомени. Спомени, които тя неистово жадуваше да нарече … живот?

Така и не разбра в кой момент и новите ѝ спомени започнаха да се обезличават, да губят цвят, интензитет, мирис, усет… живот. Кога заприличаха на … изтрити файлове. На безвкусни хапки от пясък. На проблясващи прашинки в лъч светлина.

Вечер се взираше в отразяващите прозорци и усещаше, че пропада. Но не разбираше къде, нито защо, нито от колко време.  

Не мислеше.

Не помнеше.

Не беше сигурна дали това, което усеща, е реалност или просто спомен, който още не се е случил.

Образът ѝ  в тъмния прозорец замръзна като в стоп-кадър, мислите ѝ се размиха като дим и тя угасна тихо, както бе живяла.  

----

Административния служител изключи записващото устройство и пусна архивиране на файла. За момент се поколеба, но после набързо натрака на клавиатурата: Кататония.