Асансьор

Денят беше изпълнен с някакво трепетно, едва ли не жужащо във въздуха обещание за нещо хубаво, когато вместо да тръгне нагоре асансьорът внезапно пропадна, подмина партера, приземните етажи и продължи надолу в непрогледен вледеняващ и странно усукан мрак, докато той пищеше обезумял, а гърлото му се свиваше до точка от невъзможна за преглъщане агония. Времето сякаш се разтегна в безсмислена, неосезаема, неразбираема, дисонансна, поредица от опити да си поеме въздух, да овладее неконтролируемите си треморни гърчове, и да устои на безумния ужас на разпадащото му се съзнание, в което спомените от предишния му живот се изгубваха като парчета от цветен пъзел всмукан от преминаващ вихър, оставяйки го ограбен, разголен, изпразнен от смисъл и съдържание и готов - да се роди...

Коментари

Изборът

Тишината се превръща в любов, когато друг я чуе по начина, по който я чуваш и ти. Думите са опит да превърнем усещанията в смисъл, без да разбираме, че всъщност споделеното мълчание е обещанието, от което имаме нужда. Ти си пред мен - спокойна, с търсещи вежди и изпълнена с притеснение усмивка. Усещаш, че този миг е началото на нещо по-голямо от нас. Опитвам се да запомня лицето ти точно в този миг. Рисувам го с думи в съзнанието си, защото образите стават първи жертви на времето. Само думите ще превърнат образа ти в хербарий, между страниците на миналото ни. Понякога си мисля, че дори да мога да управлявам всяко твое вдишване и издишване, всяка твоя усмивка и всяка твоя сълза – пак ще те изгубя. Рано или късно чувствата ми ще се превърнат в спомен - жертва на страховете ми, доказателство за моето несъвършенство. Аз вярвам, че бъдещето ще ни поднесе дни, в които ще се будим високо в планината и под ленени завивки и ще се смеем тихо сякаш да не събудим посребрените със сня...

Прочетете още

Стълбите

Този сън се връщаше нечакан в нощите, когато умората и главоболието ставаха неудържими. Очите му сякаш се отлепяха от реалността, а клепачите ставаха прозрачни. Мислите се отскубваха от поводите си и се втурваха към високите скали на спомените, отвъд които небето синееше, а вълните бучаха страшно долу, в бездната. В съня баща му го носеше на ръце. Нагоре, нагоре. По стълбата, която сякаш нямаше край. Той я зърваше за миг — опряла горе в небето — и от това му ставаше неочаквано студено. И страшно. Затваряше очи и чуваше небето как бучи. И пулсира. Или това беше сърцето му? Премигване. Вече бяха в купето на стария москвич. Имаше още някой с него, но той не виждаше лица, само ръце — неестествено много ръце. Придържаха го, прегръщаха го, премятаха го. И очи. Очи върху невидими лица. Очи, пълни с ужас. Внезапно се появяваше любимата му синя кърпа. С нея го подсушаваха, след като се изкъпеше в детското корито. Но не беше синя, а червена. И тежка. И студена. И лепкава. От попилата кръв....

Прочетете още

Траектория

Непознатият е на тротоара пред западната кула всяка сутрин точно в 6:12ч. Облечен е в костюм. В ръката му виси куфарче. Лицето му е на човек, който има къде да отиде. Забеляза го преди няколко месеца, на развиделяване, когато беше излязъл на терасата, след поредната тежка нощ на стомашни спазми и повръщане. Помисли, че се е припознал. После отхвърли мисълта. Животът му свърши за по-малко от минута. Разпадна се пред очите му и издъхна в ръцете му, докато той гледаше и не можеше да направи нищо. Крещеше и разтърсваше малкото телце, но то така и не си пое отново въздух. После Всичко се срина обидно бързо и без съпротива — работата, семейството, хората. Дните загубиха форма, времето — смисъл. Защо му беше всичко това - да се събужда сутрин, да прави планове..? Да диша? Не разбираше. Ходеше по улиците с празен поглед, без посока, без да помни откъде е тръгнал и без да знае накъде отива. В един момент осъзна, че е станал невидим — не наистина, само достатъчно, за да спре да търс...

Прочетете още

Моите текстове

Търсене в този блог