Асансьор

Денят беше изпълнен с някакво трепетно, едва ли не жужащо във въздуха обещание за нещо хубаво, когато вместо да тръгне нагоре асансьорът внезапно пропадна, подмина партера, приземните етажи и продължи надолу в непрогледен вледеняващ и странно усукан мрак, докато той пищеше обезумял, а гърлото му се свиваше до точка от невъзможна за преглъщане агония. Времето сякаш се разтегна в безсмислена, неосезаема, неразбираема, дисонансна, поредица от опити да си поеме въздух, да овладее неконтролируемите си треморни гърчове, и да устои на безумния ужас на разпадащото му се съзнание, в което спомените от предишния му живот се изгубваха като парчета от цветен пъзел всмукан от преминаващ вихър, оставяйки го ограбен, разголен, изпразнен от смисъл и съдържание и готов - да се роди...

Коментари

Симетрия

Марти си мислеше, че ако умре на рождения си ден в това щеше да има някаква болезнено красива житейска симетрия — като ехо, което се удря в невидима стена и се връща обратно, но вече кънтящо от неизбежност. Навън валеше. Автобусът беше студен и претъпкан. Смрачаваше се. Нещастният сив пейзаж отвън започваше да прилича на гротеска — през сълзящите от дъжда прозорци изглеждаше така, сякаш светът се разтича в една вездесъща, огромна локва от мрак. Беше цяло чудо, че си беше намерил място да седне. По това време на годината всички решаваха, че им липсват домашният уют, топлината и сърдечните приятели. И семейството — хората, които те обичат безрезервно, независимо от всичко, от всички и дори от самия теб. Поне така си ги представяше Марти — семействата. Той се прибираше при леля Мария. Беше паднала в банята точно преди празниците и оттогава не ставаше от леглото. Наложи се да зареже лекциите и университета, за да се върне и да я гледа. Защото нямаше кой друг. Същата причина, по...

Прочетете още

Безвъзвратно

Слънчевите лъчи проникваха през открития панорамен прозорец и го заслепяваха. Тя се размърда сънено в завивките и от устните ѝ се отрони стон. По лицето ѝ се плъзна усмивка. Очите ѝ леко потрепериха и се отвориха — сънени, търсещи и сини като небето в прозореца. Протегна се и закачливо го перна по носа. Усмивката ѝ засия и изпълни очите му с отблясъци. После, напълно неочаквано, дръпна чаршафа и се зави през глава. Що за игра беше тази? — Ела, намери ме — чу той гласа ѝ в главата си. О, но това беше толкова лесна игра. Той се размърда на мястото си и придърпа чаршафа над главата си. — Сега те спипах — помисли си той, но осъзна, че тя не беше там. Що за дивотия? Бързо издърпа нагоре сатенената завивка, но от нея нямаше и следа. Само слънцето светна в очите му и го заслепи. — Няма ме — чу той отново гласа ѝ в главата си и усети нежните ѝ пръсти по лицето си. Но как бе успяла да мине зад него? Пръстите ѝ бяха меки и хладни върху изгорелите му от слънцето клепачи. Докосванет...

Прочетете още

Ръководство за употреба на чувствата

Включването на уличното осветление ме изважда от унеса. Луминисцентните остриета пробождат очите ми и аз примигвам няколко пъти, докато се оглеждам наоколо — паркингът е полупразен. Не знам колко време съм седял в колата. Усещам тялото си болезнено, но тази болка е далечна — като заглъхващ в далечината тътен. Въздухът в дробовете ми е тежък и застоял. Гърлото — болезнено сухо, до степен че не мога да преглътна. Не мога да мисля за това сега. Действам автоматично. Протягам ръка. Завъртам ключа. Моторът изръмжава… ... Вкъщи съм. Седя на дивана с палтото върху себе си. Не знам кога съм се прибрал. Помня паркинга… преди това — входа на родилното… Тъмнината в стаята е лепкава. Пълзи по стените. Протяга се към мен. Пердетата са дръпнати, прозорците — слепи. Мъртви.... Умъртвени. Задушно е. И въпреки това не свалям палтото. Нещо ме спира. Може би предчувствието, че ако го съблека, днешният ден ще пробие последната ми защита и ще проникне в ме...

Прочетете още

Моите текстове

Търсене в този блог