Нещо в стените

Когато я болеше главата, Сара излизаше в коридора, сядаше на студените плочки в ъгъла и опираше чело в стената. Стената беше студена и студът проникваше през кожата навътре и замразяваше болката. Или поне я обездвижваше за малко. Намаляваше туптенето и синкопирания ѝ ритъм. Като копче на потенциометър. Разбира се, Сара не знаеше думата "потенциометър", но много ясно можеше да си представи копчето — завърташ, и болката се свива в себе си.

Щом студът проникнеше достатъчно дълбоко и започнеше да го усеща по повърхността на мозъчната си мембрана – или поне си въобразяваше, че го усеща по повърхността на мозъчната си мембрана, се случваше нещо странно.

Болката сякаш оттичаше извън нея, а на нейно място оставаше някаква безмерна, обгръщаща, кънтяща тишина. Някакво неописуемо междинно състояние на откритост, достъпност и очакване.

Най-странното от всичко бе, че Сара усещаше това ново и неразбираемо състояние като вибрация в корените на предните си резци. Сякаш проникването се спускаше през синусите, надолу през носната кухина и потъваше в нея с всяко вдишване — дълбоко, дълбоко.

Не беше звук, не беше трептене, не беше дори и образ, макар по затворените ѝ клепачи да избухваха жълтеникави петна с електрическо синьо по ръбовете.

Беше … разбиране.

Беше синхрон, резонанс, дори може би – симпатия.

Беше прекрасно, завладяващо, еуфорично.

Но ако се поддадеше на изкушението да продължи да притиска главата си в стената, знаеше, че след опияняващия възторг идваше нова болка. Много по-силна от главоболието. Като изстрел надолу по гръбнака – безмилостен и вцепеняващ.

Важно бе, да се отлепи от стената навреме, за да не прекали с блаженството.

В онези мигове на единение, когато Сара се разтваряше в непонятната екзалтация на студа, проникващ в мозъка ѝ, по минаващата през стената трансконтинентална фиброоптична магистрала нещо ново, огромно и нечовешко… сънуваше.

Или поне си мислеше, че сънува.

Сънуваше странен сън — за нещо от другата страна на стената.

Нещо, което усеща.

И може би също го боли.