Стаята отдолу

Има една стая под мазето в блока... Понякога ходя там нощем. После спомените ми са размити и неясни: къде съм бил, защо съм бил там и какво съм правил... Но тази стая съществува. До нея се стига трудно и имам подозрението, че само аз знам за нея. И тя е там само, за да мога да отида до нея...когато е нужно.

Входът към стаята се намира в самия под на коридора между мазите. На пръв поглед изглежда като там да няма нищо - само изтормозен на вид цимент с миши изпражнения, неравен и отблъскващ. Но точно там, пред вратата на нашата маза, в дъното на коридора, точно преди разбитата зееща тоалетна, има капак, скрит в прахта, който води към тясно стълбище.

В мазето винаги съществува риск да изгаснат лампите. Случвало ми се е. Веднъж. Много е страшно. Както във всяко мазе - там тъмнината е абсолютна. Не е като тази в апартамента, в който има прозорци, от които се промъква малко светлина - малко, но достатъчна, за да те увери, че не си сам на планетата. В мазето тази светлина я няма и мракът сграбчва отведнъж. Винаги неочаквано и винаги, ама винаги - опустошаващо. Сякаш внезапно мозъкът ти бива взривен от паника и отчаяние. Като гилотина, която мигновено те откъсва от реалността... Унищожава те, заличава те фатално и безкомпромисно. И за това е толкова страшна. Но още по-страшно е връщането от... нищото.

Не знам как отварям капака. Никога няма спомен как го правя, но явно знам как се отваря. Спомням си само, че след него има стъпала и някъде надолу и навътре свети лампа. И доколкото мога да си спомня, до сега никога не е угасвала. Мисля си, че ако лампата угасне докато съм вътре - няма да успея да се върна. Или поне този, който ще се върне няма да съм аз.

Стъпалата се спускат надолу. Почти съм сигурен, че броят им е всеки път различен. Зависи от ... настроението ми, нуждата ми, от отчаянието (?) ми. Спускам се надолу наведен, а раменете ми опират в стените. Те са сякаш изсечени в камък, макар да виждам, че има и мазилка по тях. Странно е, че има светлина от лампа в този коридор, той е толкова тесен, че няма място за мен и за лампата, но е факт - светлина има и търкайки раменете си, приведен и приклекнал аз натискам напред.

Не знам защо трябва да отида в стаичката. Причината винаги е размита в съзнанието ми. Но желанието ми е неистово. По-силно е и от развинтеното ми въображение, от клаустрофобията ми и от сухия и прашасал въздух. Аз натискам рамене и продължавам по коридора, който винаги е различно дълъг. Понякога е невъзможно дълъг - аз се опитвам да достигна до следващата шахта със стъпала, за да вляза в стаичката, но не винаги успявам. Понякога нуждата ми не е достатъчно голяма и стигам само до коридора, а вътре в мен знанието, че стаята ме очаква ме изгаря. Понякога се задушавам от липса на въздух и оставам зазидан в коридора. За съжаление никога не знам дали ще успея да стигна до стаичката. Само знам, че трябва да опитам!..

По коридора няма завои. Той винаги е прав. Понякога краят му се губи в мрак, понякога има стена и други стъпала, които водят в обратната посока, но едно ниво по-надолу. Понякога се налага да слизам по-надълбоко. Цяло ниво или две по-надълбоко. Колкото по-надълбоко слизам толкова по-ясно става усещането ми за хилядите и хиляди тонове земна маса, които висят над мен. Тук телефоните не работят, разбира се. Тук винаги съм сам. Сам с нуждата да отида до стаичката, ужаса и тоновете пръст, които ме притискат отгоре.

До стаичката отново има стъпала. Стръмни. Понякога извити в дясна посока. Пред стаичката няма врата, тя просто започва в дъното на стълбището. В нея свети друга жълта лампа. Знам, че стаичката е малка и препълнена от неща, но понякога имам усещането, че всъщност е пълна със сенки с остри и болезнени ръбове... Има място само колкото да вляза и да се въртя докато търся, това за което съм дошъл. Но аз реално не знам какво има в стаичката. Знам само, че е под земята, има лампа, препълнена е и мога да стоя изправен в нея. Другите спомени за времето, в което съм в нея са ми забранени. Само знам, че понякога трябва да отида там. За да се случи нещо или за да намеря нещо...

Звучи нереалистично, но нощем след като съм бил в онзи тесен подземен проход и се събудя, в устата ми все още усещам сухия и прашен въздух и усещам почти физически натиска на огромната земна маса, която ме притиска отгоре... Това не се случва често. Само понякога. Само когато искам да намеря нещо. Или нещо иска да намери мен.