Моите текстове

Погледни ме! Нека се огледам в очите ти. ... …Да, да... това съм аз. Истинският аз. Ти ме виждаш истински. Тук и сега… Не, не казвай нищо. Нека сега говоря аз. …Не е лесно… От къде да започна? Дали началото наистина е най-важно? Не знам. Но ще започна с началото - защото не зная с какво друго да започна. … Началото е през декември. Студен и мрачен ден. Валяло е сняг. Аз съм второто дете на майка ми. Първото не е оцеляло. Това, разбира се, тогава не го знам. (Разбрах го десетилетия по-късно.) Не знам и друго: аз съм последният и шанс да бъде „одобрена“ от родителите на баща ми - те най-искрено я мразят и правят живота и непоносим. Аз съм най-чаканото дете. Най желаното, най мечтаното, на което всички възлагат най-големите си надежди. В същото време аз съм най-голямото наказание и най-големият ужас на майка ми. Ами ако и този път се случи най-лошото? Ами ако и това дете не оцелее? Ами ако все пак проклятието на баща и - изкрещяно в онзи непоносимо горещ ден насред ...

Алармата на часовника извибрира и аз се събудих.  Погледнах с премрежен поглед: 5:30. Както всяка сутрин. Навън беше тъмно като в рог. Нощната лампа — онази, която държим заради децата — превръщаше стаята в застинало море от силуети. Огледах се. До мен Христина още спеше. Измъкнах се на пръсти, прекосих коридора и, вече в хола, светнах лампата — и подскочих, когато от дивана се чу: — Ей! Сърцето ми прескочи. Христина. Завита с одеяло, сънена. Явно бе станала преди мен. — Интересно — казах уж на шега. — Ако ти си тука… кой, по дяволите, е в спалнята? Тя сви рамене. Отидох до тоалетната, а после — напук на разума — реших да проверя. Надникнах в хола: Христина си беше там, завита през глава. Тръгнах обратно. Коридорът сякаш се беше издължил; пред мен имаше само мрак и тежка тишина. Чувах единствено собственото си дишане. Протегнах ръка към ключа. Щракнах лампата. — Ей! — чу се изпод завивките. Подскочих. Христина. Завита, сънена.  — Интересно… — прошепнах. — Ако ти си тука… кой, ...