Декември

Погледни ме! Нека се огледам в очите ти. ...

…Да, да... това съм аз. Истинският аз. Ти ме виждаш истински. Тук и сега…

Не, не казвай нищо. Нека сега говоря аз.

…Не е лесно…

От къде да започна? Дали началото наистина е най-важно? Не знам. Но ще започна с началото - защото не зная с какво друго да започна.

…

Началото е през декември. Студен и мрачен ден. Валяло е сняг.

Аз съм второто дете на майка ми. Първото не е оцеляло. Това, разбира се, тогава не го знам. (Разбрах го десетилетия по-късно.)

Не знам и друго: аз съм последният и шанс да бъде „одобрена“ от родителите на баща ми - те най-искрено я мразят и правят живота и непоносим.

Аз съм най-чаканото дете. Най желаното, най мечтаното, на което всички възлагат най-големите си надежди. В същото време аз съм най-голямото наказание и най-големият ужас на майка ми.

Ами ако и този път се случи най-лошото? Ами ако и това дете не оцелее?

Ами ако все пак проклятието на баща и - изкрещяно в онзи непоносимо горещ ден насред прашната разбита улицата - е било истинско?

Болките й започват в полунощ. Драматично, нали?

И продължават почти 18 часа. Но всеки спазъм и всяко пробождане за нея е като неочакван дар, който тя приема с цялото си сърце - прибира го и го скатава грижливо някъде дълбоко в себе си, защото всяко късче от тази разтеглена, сякаш до безкрайност, агония е благословия – Благословията на Живота.

За нея…

Това, което тя не разбира е, че всяка нейна болка, която къта в себе си, неизбежно потъва в мен.

И аз още в утробата започвам да трупам в себе си болка. Болка, която по-късно ще се издига като стена около всяко мое действие, всяка моя мисъл и всяка моя емоция. Болка, който ще премрежва очите ми и ще оцветява света ми в нейното пулсиращо, разкъсващо, обезсмислящо, кървящо, безрадостно червено.

Раждам се привечер. Слънцето вече се е скрило. Денят прилича на нощ и дори луната още не е изгряла. Небето е празно и сиво.

Раждам се мъртъв. Сив като нощното небе. С пъпна връв, увита около трахеята ми. Бездиханен.

Какво ли е почувствала тази млада жена, която с цялата си несподелена, стаена и отчаяна надежда е чакала първия плач на детето си  - а е чула единствено и само тежката кънтяща тишина на смълчаното родилно отделение?

Тя никога не ми разказа за ужаса на този сив петъчен ден.

В нейните спомени съществуваше единствено следващия ден - когато аз, съживен, но някак не съвсем цял, плача в прегръдките и, а над нас слънцето … се усмихва.

Знаеш ли ? Аз проверих. На следващия ден времето е било още по – лошо. Имало е буря. Вятърът е бил разрушителен и е отнесъл покривите на къщи, събарял е комини. Слънцето не се е показало дори и за миг.

Но в нейните спомени има слънце.

И аз се усмихвам, когато лъчите му докосват лицето ми за първи път.

Харесвам нейната история. Защото тя говори за нея, не за мен.

Истината?

Вероятно е била съвсем друга, но... Какво значение има!? Ето ме -жив съм. Пред теб съм. Оглеждам се в очите ти.

И съм истински.

…

Истински ли съм? Не, не отговаряй. Рано е.

Животът ми? Хм.. Какво не знаеш за него? Та, ти си там още от първия ми ден? От първия болезнен и измъчен, хриптящ дъх, с който съм вдишал мъглата на онази декемврийска вечер.

И ти беше там при всяка болежка, при всяка операция, сред хаоса от жици, тръби и катетри. При всеки среднощен кошмар. А също и в кошмарните ми полуживи дни.

Да, сега си спомням – виждах те!

В периферията на зрението, което с всяка година се стесняваше все повече и повече в тунел, отдалечаващ реалността от очите ми.

Очите ми, които съхнеха, и в които цветовете ставаха все по-сиви и мрачни – като онова декемврийско утро.

Знаеш ли? Сънувах те.

Да, сега си спомням – аз цял живот те сънувам!

Ти беше с различни лица, но винаги…, винаги си била ти.

Сега те познах! Дори с този разфокусиран, полусляп поглед –разпознавам чертите ти, усмивката ти – нежните ти извивки, които толкова безсънни нощи бленувах, за които страдах с такова неистово настървение и които… никога не познах.

Това си ти – и сега в твоите очи аз мога да открия себе си.

Защото без теб аз съм само едно кълбо от пулсираща болка – омотана около центъра на болката, която майка ми ми подари в утробата си.
Без теб съм несиметрична атоналност от трагедии, които вият хаотично в един от загубените ъгли на вселената.

Твърде много ли искам от теб? Да бъдеш моят смисъл? Това твърде много ли е? Твърде егоистично?

Не, не говори още! Рано е.

Позволи ми тази волност – знам, че времето е безценно, а утре няма да настъпи. Няма да има бури, нито отнесени покриви, нито жертви.

Времето е такава илюзия.

Ти ме вижаш такъв какъвто съм. Нали?

Аз съм добър!

Толкова исках да бъда добър. Да дарявам обич. Да подарявам щастие! Да се разтварям в безгрижен смях….

Бях ли?

Не, не отговаряй! Още е рано.

Не знам какво още да ти кажа. Ти беше там. Ти знаеш всичко. Ти си част от мен. Аз те носих в душата си.

Ще ме целунеш ли?

Не?

Тогава… нека аз те целуна.

…

Нима това бе сетния ти дъх? Или е изтлял още преди часове?

Гледам те и виждам себе си: сгърчена, начупена, разкъсана топка от несбъднати очаквания. Разтрошена илюзия от несподелена обич. Отчаяние поръбено с шрапнели от агония.

Ти си аз. Аз съм ти.

Нека те прегърна, любима.

Сега сме заедно…

Обичам те…

А ти?...

Мълчиш. Не дишаш. И погледът ти е студен.

Като сиво декемврийско утро.

А може би… просто съм се припознал в теб.

…

Отивам си.

Ще започна от началото...

Защото началото е най-важното. 

Нали?

Защото в началото бе... болката.