Пропускане към основното съдържание

Еженощие

Алармата на часовника извибрира и аз се събудих. 

Погледнах с премрежен поглед: 5:30. Както всяка сутрин.

Навън беше тъмно като в рог. Нощната лампа — онази, която държим заради децата — превръщаше стаята в застинало море от силуети.

Огледах се. До мен Христина още спеше. Измъкнах се на пръсти, прекосих коридора и, вече в хола, светнах лампата — и подскочих, когато от дивана се чу:

— Ей!

Сърцето ми прескочи. Христина. Завита с одеяло, сънена. Явно бе станала преди мен.

— Интересно — казах уж на шега. — Ако ти си тука… кой, по дяволите, е в спалнята?

Тя сви рамене. Отидох до тоалетната, а после — напук на разума — реших да проверя.

Надникнах в хола: Христина си беше там, завита през глава.

Тръгнах обратно. Коридорът сякаш се беше издължил; пред мен имаше само мрак и тежка тишина. Чувах единствено собственото си дишане. Протегнах ръка към ключа.

Щракнах лампата.

— Ей! — чу се изпод завивките.

Подскочих. Христина. Завита, сънена. 

— Интересно… — прошепнах. — Ако ти си тука… кой, по дяволите, е в хола?

Алармата на часовника извибрира и аз се събудих.

Погледнах с премрежен поглед: 5:30. Както всяка сутрин.




Етикети:

Коментари

Публикуване на коментар

Популярни публикации от този блог

Симетрия

Марти си мислеше, че ако умре на рождения си ден в това щеше да има някаква болезнено красива житейска симетрия — като ехо, което се удря в невидима стена и се връща обратно, но вече кънтящо от неизбежност. Навън валеше. Автобусът беше студен и претъпкан. Смрачаваше се. Нещастният сив пейзаж отвън започваше да прилича на гротеска — през сълзящите от дъжда прозорци изглеждаше така, сякаш светът се разтича в една вездесъща, огромна локва от мрак. Беше цяло чудо, че си беше намерил място да седне. По това време на годината всички решаваха, че им липсват домашният уют, топлината и сърдечните приятели. И семейството — хората, които те обичат безрезервно, независимо от всичко, от всички и дори от самия теб. Поне така си ги представяше Марти — семействата. Той се прибираше при леля Мария. Беше паднала в банята точно преди празниците и оттогава не ставаше от леглото. Наложи се да зареже лекциите и университета, за да се върне и да я гледа. Защото нямаше кой друг. Същата причина, по...
Публикуване на коментар
Прочетете още

Безвъзвратно

Слънчевите лъчи проникваха през открития панорамен прозорец и го заслепяваха. Тя се размърда сънено в завивките и от устните ѝ се отрони стон. По лицето ѝ се плъзна усмивка. Очите ѝ леко потрепериха и се отвориха — сънени, търсещи и сини като небето в прозореца. Протегна се и закачливо го перна по носа. Усмивката ѝ засия и изпълни очите му с отблясъци. После, напълно неочаквано, дръпна чаршафа и се зави през глава. Що за игра беше тази? — Ела, намери ме — чу той гласа ѝ в главата си. О, но това беше толкова лесна игра. Той се размърда на мястото си и придърпа чаршафа над главата си. — Сега те спипах — помисли си той, но осъзна, че тя не беше там. Що за дивотия? Бързо издърпа нагоре сатенената завивка, но от нея нямаше и следа. Само слънцето светна в очите му и го заслепи. — Няма ме — чу той отново гласа ѝ в главата си и усети нежните ѝ пръсти по лицето си. Но как бе успяла да мине зад него? Пръстите ѝ бяха меки и хладни върху изгорелите му от слънцето клепачи. Докосванет...
Публикуване на коментар
Прочетете още

Ръководство за употреба на чувствата

  Включването на уличното осветление ме изважда от унеса. Луминисцентните остриета пробождат очите ми и аз примигвам няколко пъти, докато се оглеждам наоколо — паркингът е полупразен. Не знам колко време съм седял в колата. Усещам тялото си болезнено, но тази болка е далечна — като заглъхващ в далечината тътен. Въздухът в дробовете ми е тежък и застоял. Гърлото — болезнено сухо, до степен че не мога да преглътна.  Не мога да мисля за това сега. Действам автоматично. Протягам ръка. Завъртам ключа. Моторът изръмжава…  ... Вкъщи съм. Седя на дивана с палтото върху себе си. Не знам кога съм се прибрал. Помня паркинга… преди това — входа на родилното… Тъмнината в стаята е лепкава. Пълзи по стените. Протяга се към мен. Пердетата са дръпнати, прозорците — слепи. Мъртви....  Умъртвени. Задушно е. И въпреки това не свалям палтото. Нещо ме спира. Може би предчувствието, че ако го съблека, днешният ден ще пробие последната ми защита и ще проникне в ме...
Публикуване на коментар
Прочетете още