Пропускане към основното съдържание

Еженощие

Алармата на часовника извибрира и аз се събудих. 

Погледнах с премрежен поглед: 5:30. Както всяка сутрин.

Навън беше тъмно като в рог. Нощната лампа — онази, която държим заради децата — превръщаше стаята в застинало море от силуети.

Огледах се. До мен Христина още спеше. Измъкнах се на пръсти, прекосих коридора и, вече в хола, светнах лампата — и подскочих, когато от дивана се чу:

— Ей!

Сърцето ми прескочи. Христина. Завита с одеяло, сънена. Явно бе станала преди мен.

— Интересно — казах уж на шега. — Ако ти си тука… кой, по дяволите, е в спалнята?

Тя сви рамене. Отидох до тоалетната, а после — напук на разума — реших да проверя.

Надникнах в хола: Христина си беше там, завита през глава.

Тръгнах обратно. Коридорът сякаш се беше издължил; пред мен имаше само мрак и тежка тишина. Чувах единствено собственото си дишане. Протегнах ръка към ключа.

Щракнах лампата.

— Ей! — чу се изпод завивките.

Подскочих. Христина. Завита, сънена. 

— Интересно… — прошепнах. — Ако ти си тука… кой, по дяволите, е в хола?

Алармата на часовника извибрира и аз се събудих.

Погледнах с премрежен поглед: 5:30. Както всяка сутрин.




Етикети:

Коментари

Публикуване на коментар

Популярни публикации от този блог

Изборът

Тишината се превръща в любов, когато друг я чуе по начина, по който я чуваш и ти. Думите са опит да превърнем усещанията в смисъл, без да разбираме, че всъщност споделеното мълчание е обещанието, от което имаме нужда. Ти си пред мен - спокойна, с търсещи вежди и изпълнена с притеснение усмивка. Усещаш, че този миг е началото на нещо по-голямо от нас. Опитвам се да запомня лицето ти точно в този миг. Рисувам го с думи в съзнанието си, защото образите стават първи жертви на времето.   Само думите ще превърнат образа ти в хербарий, между страниците на миналото ни. Понякога си мисля, че дори да мога да управлявам всяко твое вдишване и издишване, всяка твоя усмивка и всяка твоя сълза – пак ще те изгубя. Рано или късно чувствата ми ще се превърнат в спомен - жертва на страховете ми, доказателство за моето несъвършенство. Аз вярвам, че бъдещето ще ни поднесе дни, в които ще се будим високо в планината и под ленени завивки и ще се смеем тихо сякаш да не събудим посребрените със сня...
Публикуване на коментар
Прочетете още

Симетрия

Марти си мислеше, че ако умре на рождения си ден в това щеше да има някаква болезнено красива житейска симетрия — като ехо, което се удря в невидима стена и се връща обратно, но вече кънтящо от неизбежност. Навън валеше. Автобусът беше студен и претъпкан. Смрачаваше се. Нещастният сив пейзаж отвън започваше да прилича на гротеска — през сълзящите от дъжда прозорци изглеждаше така, сякаш светът се разтича в една вездесъща, огромна локва от мрак. Беше цяло чудо, че си беше намерил място да седне. По това време на годината всички решаваха, че им липсват домашният уют, топлината и сърдечните приятели. И семейството — хората, които те обичат безрезервно, независимо от всичко, от всички и дори от самия теб. Поне така си ги представяше Марти — семействата. Той се прибираше при леля Мария. Беше паднала в банята точно преди празниците и оттогава не ставаше от леглото. Наложи се да зареже лекциите и университета, за да се върне и да я гледа. Защото нямаше кой друг. Същата причина, по...
Публикуване на коментар
Прочетете още

Траектория

Непознатият е на тротоара пред западната кула всяка сутрин точно в 6:12ч. Облечен е в костюм. В ръката му виси куфарче. Лицето му е на човек, който има къде да отиде. Забеляза го преди няколко месеца, на развиделяване, когато беше излязъл на терасата, след поредната тежка нощ на стомашни спазми и повръщане. Помисли, че се е припознал. Нямаше как добре облеченият мъж на улицата да е странникът от западната кула. Но, както се оказа по-късно – това беше той.   Животът му свърши за по-малко от минута. Разпадна се пред очите му и издъхна в ръцете му, докато той гледаше и не можеше да направи нищо. Крещеше и разтърсваше малкото телце, но то така и не си пое отново въздух. После Всичко се срина обидно бързо и без съпротива — работата, семейството, хората. Дните загубиха форма, времето — смисъл. Защо му беше всичко това - д а се събужда сутрин , д а прави планове ..? Да диша? Не разбираше. Ходеше по улиците с празен поглед, без посока, без да помни откъде е тръгнал и ...
Публикуване на коментар
Прочетете още