Симетрия

Марти си мислеше, че ако умре на рождения си ден в това щеше да има някаква болезнено красива житейска симетрия — като ехо, което се удря в невидима стена и се връща обратно, но вече кънтящо от неизбежност.

Навън валеше.

Автобусът беше студен и претъпкан. Смрачаваше се. Нещастният сив пейзаж отвън започваше да прилича на гротеска — през сълзящите от дъжда прозорци изглеждаше така, сякаш светът се разтича в една вездесъща, огромна локва от мрак.

Беше цяло чудо, че си беше намерил място да седне. По това време на годината всички решаваха, че им липсват домашният уют, топлината и сърдечните приятели. И семейството — хората, които те обичат безрезервно, независимо от всичко, от всички и дори от самия теб.

Поне така си ги представяше Марти — семействата.

Той се прибираше при леля Мария. Беше паднала в банята точно преди празниците и оттогава не ставаше от леглото. Наложи се да зареже лекциите и университета, за да се върне и да я гледа. Защото нямаше кой друг.

Същата причина, поради която тя го беше отгледала.

В скута си държеше протъркания сак. Вътре подрънкваха празни буркани. Нямаше къде да го остави. Сигурно щеше да изцапа палтото си. Въздъхна дълбоко — е, щеше да го почисти. После. По-нататък. Някога. В бъдещето.

Когато щеше и да живее.

„Странно“, помисли си. Нали щеше да умира — откъде дойде този неочакван живот?

Марти отново се взря през прозореца и остави мислите си да блуждаят.

— Извинете!

Пискливият глас на съседа му по седалка го изтръгна от меланхолията.

— Направете път. Ще слизам!

Странният му спътник сякаш се появи от нищото. Марти напълно беше забравил малкия, свит човек, сякаш слят със седалката до него. Беше престанал да го забелязва, докато се взираше през мокрия прозорец.

— Какво… — объркано измърмори Марти, сякаш се връщаше от някъде много, много далеч.

— Направи път! Ще си изпусна спирката. Ставай!

Малкият човек вече пискливо крещеше и размахваше ръце. Беше бедно облечен — като всички наоколо. Синята му работна дреха, която носеше вместо палто, бе цялата в петна от грес и машинно масло.

Мартин се опита да се изправи, за да му направи път, но се блъсна в ръката на една госпожа, която висеше отчаяно на лепкавата от мръсотия тръба на междуселския автобус.

— Извинете… — започна той.

Жената изкряска, сякаш я бяха проболи. След нея се надигнаха викове и ругатни — всеки ядосан най-вече на себе си, всеки опитващ се да нарани реалността, в която се чувстваше смачкан и не на място.

Марти се изправи някак си — криво-ляво — застана в прегърбена, болезнена поза и се опита да направи път на мъжа.

— Ей, мама му стара! Никой никого не уважава! По-бързо, че ще си изпусна спирката! — почти истерично пищеше ниският човек.

Внезапно шофьорът наби спирачки и всички се люшнаха напред като една вълна от човешки тела.

Разнесоха се викове на болка и изненада. Мъжът се удари в седалката, после залитна към Марти и, за да се задържи, заби лактите си в корема му. След това, продължавайки да мърмори, го удари още веднъж с чантата си — този път в лицето — и изчезна, вливайки се в стената от плът, изпълваща тесния коридор.

Мартин се сви до прозореца, притиснал бузата си, която пулсираше с яростна, пареща болка.

За момент изпита срам. После осъзна, че в този автобус всички бяха осъдени от живота. Никой не беше обречен на спасение — нито на щастлив край, нито дори на илюзията за щастие.

Лицата на хората бяха изпити и навъсени. Те носеха гнева и дълбоката си неудовлетвореност с някаква гротескна гордост — като доказателство за собственото си страдание.

Щеше да продължи да ги наблюдава, но жената, в чиято ръка се беше блъснал по-рано, се стовари тежко на седалката до него, настъпи го сякаш нарочно, изсумтя като парен локомотив и го изгледа предизвикателно.

Марти не посмя да каже нищо. Тя изсумтя – извади кърпичка от чантичката си и започна да си вее.

Автобусът въздъхна тежко. Вратите се затвориха със свистене и пътуването продължи.

Навън вече беше тъмно. През прозорците не се виждаше нищо — само дъждът продължаваше да почуква безпардонно по стъклата.

Скоро стигнаха Търново.

Градът изникна сякаш от нищото — една леко килната, бледа лампа край пътя, после първите сгради. Под ноемврийския дъжд изглеждаше опустял. Нямаше хора по улиците, много лампи не работеха, повечето прозорци не светеха.

Калдъръмът разтърсваше автобуса. Завоите притискаха телата ту към единия, ту към другия прозорец.

Автобусът пропадна в дупка и всички вкупом извикаха.

На следващата спирка хората започнаха да слизат. Шофьорът вадеше чантите от багажното. Всеки грабваше своята и бързаше нанякъде сам — свит под дъжда, с прегърбени рамене и отпуснати ръце. След няколко крачки силуетите ставаха неразличими, а след още няколко се превръщаха в призрачни фигури и се разтваряха в мрака.

Автобусът продължи — вече доста по-празен.

Докато минаваха край една лампа, Мартин забеляза отражение в прозореца на седалката пред него. Стана му интересно. Наведе се напред. Видя само бухнати, рошави черни къдрици.

На следващата спирка къдриците се раздвижиха. Собственичката им се изправи — щеше да слиза. Опита се да види лицето ѝ, но всичките му опити бяха неуспешни. Сякаш самата реалност полагаше усилия, за да скрие образа и от него.

Видя само силуета и за миг, но това беше достатъчно, за да разпали любопитството му на двадесет и шест годишен младеж.

Щом  момичето тръгна по пътеката между седалките видя, че не беше висока. Дрехите ѝ бяха стари. Белият, ръчно плетен шал едва се крепеше на раменете ѝ. А за сака и – огромен и с неработещ цип - явно не се беше намерило място в багажното.

Непознатата го дърпаше отчаяно с тънките си ръце, а на моменти го провлачваше по калния коридор.

За миг Марти си помисли дами да не стане и да ѝ помогне.

Може би срещата им не беше случайна. Може би щяха да се запознаят и тя, именно тя щеше да открие в него един Мартин, когото дори той самият не познаваше. И щеше да го оцени. Може би дори да го обикне…. Беше ли възможно това?

Поклати глава – този неистов копнеж по невъзможното. Усещаше го като непреодолима, неумолима, непоносима тежест, която го притискаше и мачкаше душата му, осъждайки го на самота и тихо отчаяние.

Мигът дойде и отмина.

Точно преди да слезе от автобуса Мартин успя да я зърне. Беше красива по своему – лицето и бе бледо и изпито, спокойно, но и някак целеустремено. Успяваше да изглежда крехка, но и да внушава сила и непреклонност.

Подаде сака си напред на някого. На тротоара висок, слаб младеж с чадър го взе от ръцете и. Лицето му грееше. Изчака я да се скрие под чадъра му. Наведе се, целуна я по устните. Никой не каза нито дума. Хванаха се под ръка. Тръгнаха заедно в дъжда — плътно притиснати, завършени, безпричинно щастливи.

Вратите на автобуса се затвориха.

Марти стоеше на пътеката на автобуса вкаменен.

Единствено, за което можеше да мисли бе, че току що беше станал свидетел на нещо болезнено интимно. Миг на споделено щастие отвъд това, което бе смятал, че е възможно. За което си бе мечтал и фантазирал, но никога не бе намирал смелост да желае – защото смяташе, че е невъзможно, недостижимо, нереално, незаслужено.

Докато краче обратно към седалката усети нещо ново и светло в себе си. Малко, крехко и неразбираемо, но набиращо сила.

Беше видял красота, в съществуването на която не смееше да вярва. И я беше открил в този изпълнен с отчаяние автобус, в тази безлика дъждовна вечер.

Може би имаше души, които тепърва щяха да се отразят и в него.

Може би имаше още негови отражения, които щяха да отекнат в някой друг, изпълвайки го със смисъл.

Навън дъждът продължаваше да почуква по стъклата.

Леля Мария го чакаше.

Утре щеше да стане на двадесет и седем и за първи път в младия си живот не отхвърляше мисълта за щастието..