Дървото мъртво нека е покров на тялото ми празно, в тишина сковано, ще легна сам – без звук, без стон – готов да се простя с душата своя неразбрана. Ще бъде нощ. Ще бъде свят от после-сенки. И кукловодът-вятър лениво ще играе с тях със пръсти ще ги движи - безутешни, единствени свидетели на моя грях. Ще се свия на кълбо в позната поза, а погледът ми ще угасне непотребен ми, в очите стъклени сънят ще рецитира в проза сонетите на изтлелите ми вече спомени. Ще потъна в бездната от нищота, в кънтежа глух на после-образи и после-чувства, ще се стопя, ще се разтворя във мъгла - стаил недоизказано предчувствие. И там под старото дърво, на сутринта ще се събуди някой друг - искрящ, в тебе вричащ се: трепетен, щастлив и неприлично млад, и искрено, и истински – обичащ се.