Нещо в коридора

У нас имаме близо 20 кв.м. коридор под формата на буквата Г. Разстоянието от спалнята до тоалетната е достатъчно дълго…. за да измисли човек сюжет за разказ на ужасите. По стените има накачени големи снимки ( 100 х 70).

Често нощем докато се тътря към тоалетната си представям, че снимките всъщност са деактивирани проходи към други измерения и някоя нощ някой от проходите внезапно ще се активира, от дупката в стената ще се протегне ръка и някое зомби или друг чешит караконджул ще ме придърпа в задушаваща прегръдка. Така де, с моя късмет няма да е красива, знойна красавица, я. Казват, че имам развинтено въображение (но по отношение на знойните, жадни за любов девици, въображението ми е напълно рационално... и примирено).

Между 2 и 3 ч., както всяка нощ, ставам да проверя децата дали не са се развили (а те винаги – са), след което се запътвам за кратка дрямка върху тоалетната чиния. И понеже това ми е рутинен елемент от нощния живот - дори не си правя труда да светна. Приключвам успешно нощните си дела и тръгвам обратно по коридора.

Три стъпки, протягане на дясната ръка, ъгъл, завой...

Цялото пътешествие е разпределено в стъпки, докосвания и вдишвания. Както вече казах - рутина, без очаквания за изненади.

стъпка....

В цялата къща свети единствено нощната лампа в стаята на децата и аз виждам в дъното на коридора една тънка резка, която да ме ориентира в пространството - щом стигна до нея, значи съм пред спалнята.

Краката ми тежат, а главата ми пулсира в опит за среднощно главоболие - от любимите ми. Болката се стрелва от дъното на черепа към челото в насечен, непредвидим ритъм и зад спуснатите ми клепачи усещам бледи фосфорециращи в червено дъги, които проблясват и изчезват в подлудяващия, неравноделен ритъм точно в горния периферен свод на зрителната ми сетивност.

стъпка…

Усещам, че тениската ми е мокра по врата и раменете и знам, просто знам, че няма да имам сили да я сменя и, че вторникът утре ще е отвратителен и болезнен.

стъпка…

Всяка стъпка ми коства усили и е като стъпка върху повърхността на планета с тройно по-силна от земната гравитация. Краката ми сякаш потъват в някак огъващите се плочки на пода.

…вдишване.

/картина в дясно - шоколадово-портокалов мус./

Трябваше да си легна по-рано нощес! Но вчера излязоха първите два епизода от новия СтарТрек и ТРЯБВАШЕ да ги изгледам, нали разбирате. Някъде на заден фон в мозъка ми обезобразени клингони все още дъвчат неразбирами думи с острите си зъби, боботейки със заплашителен тон.

стъпка…

Редовната мисъл за инертните проходи към други реалности прелитат покрай ръба на съзнанието ми и допълнително оплитат разбърканите образи в главата ми.

… въздишка.

Пръстите ще бъдат дълги, кокалести, съсухрени и много силни. Ръката ще се стрелне и ще ме стисне за рамото. Аз ще замръзна като статуя, като дребен бозайник пресичащ изоставена магистрала, по която съдбата инцидентно е решила да прелети с 200 км в час и включени заслепяващи фарове.

стъпка…

После с едно движение тялото ми ще полети към дупката в стената, ще се блъсне силно в ръба и ще чуя ясното изпращяване /като изстрел в тъмното/ на ниво L4-S5 и този път прешлените няма да издържат, ще се строшат окончателно и вече никой доктор няма да може да ме спаси. Всъщност, няма да има и нужда, защото след внезапния взрив от болка нещо старо, мухлясало и гнусно ще ме стисне в обятията си, а чифт жълти, мраморно-гладки остри зъби ще се впият в сънната ми артерия...

… вдишване.

стъпка…

/картина - шоколадови пасти с шам фъстък/

Обичайните ми нощни мисли и разсъждения. Опитвам се да не им обръщам внимание и се замислям дали да не се върна за хапче за главоболието. Ако го оставя до сутринта сигурно ще се превърне в мигрена.

стъпка…

/(последна) картина - Шоколадов кекс с кайсии/

Виждам светлината от детската стая, което означава, че съм пред спалнята. Вече няма картини. Нямаше ръце, проходи и древна жажда. Размина ми се и тази нощ.

Вече мисля за следващото протягане и докосване, с което в мрака ще се материализира рамката на вратата на спалнята и в този момент усещам пръстите...

Стъпка!…

На ръба на вратата съм, а реалността сякаш започва да се огъва. Дали нещо току що не се опита да ме хване за ръката!? Всички мисли, които бълбукаха в главата ми вече ги няма, няма я и болката, няма нищо всъщност, освен една кънтяща и опъната до скъсване тревожност. Какво се случи току що!? На стената до спалнята няма нищо освен ключ за осветлението. Нищо, което да се протегне и да ме докосне! Какво да направя?! Да се обърна ли? Да изкрещя ли?! Да се върна ли?!!..

...туп!

Сърцето ми първо успява да преодолее ужаса и да продължи работата си. Адреналиновата вълна бушува във вените ми като огнено-снежна лавина. Тялото ми, подвластно на инерцията вече прекрачва прага на стаята, а очите ми опипват в тъмното.

Стъпка!…

Не се обръщай назад! „Не се обръщай назад!” е всичко, което успявам да формулирам като мисъл. Още крачка, завой на ляво, три крачки, завой на дясно, една крачка и съм пред леглото. Христина спи. А чудовищата не могат да излизат от стените. Нали?!!!

Лягам си, а усещам тялото си сякаш потъва в черно блато, в което се отразява звездната безкрайност на вселената. Тишината ме поглъща и аз изчезвам, скривам се в сънищата си, по-далеч от протегнатите пръсти и дупките в стените.

...

В мрака на коридора вакуумната стреличка залепена от децата за ключа на осветлението (Тате, забавно, нали?) още леко трепери, но скоро ще спре. Утре всичко ще изглежда толкова смешно…

Но сега аз потъвам и се издигам едновременно и се опитвам да потисна ужаса, че не се върнах и че последната картина гледа право към вратата на детската стая....