Ръководство за употреба на чувствата

 Включването на уличното осветление ме изважда от унеса.

Луминисцентните остриета пробождат очите ми и аз примигвам няколко пъти, докато се оглеждам наоколо — паркингът е полупразен.

Не знам колко време съм седял в колата.

Усещам тялото си болезнено, но тази болка е далечна — като заглъхващ в далечината тътен. Въздухът в дробовете ми е тежък и застоял. Гърлото — болезнено сухо, до степен че не мога да преглътна. 

Не мога да мисля за това сега.

Действам автоматично. Протягам ръка. Завъртам ключа. Моторът изръмжава…

 ...

Вкъщи съм.

Седя на дивана с палтото върху себе си. Не знам кога съм се прибрал.

Помня паркинга… преди това — входа на родилното…

Тъмнината в стаята е лепкава. Пълзи по стените. Протяга се към мен. Пердетата са дръпнати, прозорците — слепи. Мъртви.... Умъртвени.

Задушно е.

И въпреки това не свалям палтото. Нещо ме спира.

Може би предчувствието, че ако го съблека, днешният ден ще пробие последната ми защита и ще проникне в мен като назъбен, ръждясал нож. Ще ме разкъса на безброй безсмислени парчета — от безпричинна, самоцелна тревога и несподелимо, безоко нещастие. И ще остане в мен. Ще се превърне в част от мен — в безкрайна, нажежена болка, в която ще продължа да усещам ледения студ на безразличието към всяка възможна надежда.

И ще трябва да продължа живота си с нея.

Защото всички ще го очакват от мен.

Защото никой няма да знае, че...

                                                   ...днес умъртвихме нашия Том.

Разкъсахме го на парчета и го изхвърлихме с ненужните отпадъци. Нашият малък, толкова дълго чакан, невъзможен, нероден Том, когото на шега наричахме Кенсингтън.

Моят син, който щеше да порасне умен, сърдечен, смел, може би малко несръчен (като татко си), но щеше да стане велик писател… какъвто аз така и не успях да стана.

Две години опити. Две години безуспешни, безполезни, безкрайни нощи, изпълнени с тишина, която проглушаваше и двама ни.

Секс по график, по съвет на лекари, по отчаяние, по извинение.

Без желание, без страст, без нежност.

С ужас. С вина. С отвращение.

С една тлееща надежда, която всеки ден ставаше все по-тежка и непосилна за носене. Надежда, която в някакъв момент се превърна в отчаяние, а после — в обвинение.

Две години, в които въпросите бяха преглъщани като малки късчета отрова, която се трупаше в телата ни; като умора, като присъда, като разстояние.

Разстояние, което се зейна между нас като бездна и ние се изгубихме един за друг.

Телата ни се синхронизираха в механични етюди от повторения, от праволинейност, от натрапена необходимост; докато душите ни пропадаха в спирали от незададени варианти на единствения имащ значение въпрос: „Защо не можеш?“. Въпрос, който си задавахме един на друг като обвинение, като присъда, като случаен изстрел, попаднал право в целта.

Гледахме се с погледи, които с времето се разфокусираха и започнаха да се взират някъде в невъзможните за дефиниране пространства зад другия. Отвъд него. Отвъд разочарованието. Отвъд болката.

И така, докато търсехме нашия нероден Том, се загубихме един за друг.

...

А после се случи немислимото. Невъзможното. Немечтаемото. Чудото.

Тя забременя.

И бездната изчезна — толкова внезапно, толкова нелепо, невъзможно бързо!

Сякаш страданието ни бе просто някакво несвойствено, несъществено залитане. Като автоматично поправена грешка в кода, като остро пробождане в гърдите по време на смях през сълзи.

И само за миг сякаш всичко се върна — усмивките, плановете, мечтите, надеждите…

Смисълът.

 ...

Започнахме да се пилеем. Да халюцинираме надеждите си. Да купуваме дрешки. Да мечтаем на глас. Да крещим името на Том в парковете и да се смеем на оглупялото си щастие.

Позволихме на страховете си да избуят в мечти.

И, о, какви мечти бяха само!

Том беше почти реален.

Том беше наш.

Бяхме на върха на щастието! По дяволите, бяхме отвъд него!

Бяхме толкова високо отвъд хоризонта на емоциите, че самата реалност се огъна под гравитацията на нашето взаимно обещание за блаженство.

И заживяхме в бъдеще време.

...

Но болката стаено чакаше — безпощадна, търпелива, почти състрадателна в мълчанието си. Скрита в перспективата на неизбежното — във вечната, непреодолима симетрия на битието, притаена в ракурса на надеждата.

И от върха на тази наша заслепяваща лудост тя нападна. Като дребна, незначителна на пръв поглед пукнатина в привидно съвършеното ни щастие, тя внезапно се прекърши в себе си — без предупреждение, без причина, без цел, без възможност да бъде спряна — превърна се в пропаст, а накрая в неудържима бездна без насрещен бряг.

...

Повръщане.

Прегледи.

Тревога.

Чист. Неподправен. Обезсилващ. Ужас.

И накрая — тишина.

Безсловесна, безчувствена, изпразнена от съдържание тишина, в която смисълът се разтвори и изтля като неспазено обещание, като предадено доверие, като загубена невинност.

...

„Плодът няма сърдечна дейност.“

Думите на доктора не означаваха нищо. Бяха толкова чужди, стерилни и садистично… нормални. Сякаш говореше за батерия, а не за сърце. Не за сърцето на нашето дете.

И перспективата изчезна — от очите, от душите, от умовете ни.

Бъдещето се сви — в плоскост, в линия, в точка, в сингулярност, която завинаги и безмилостно ни смачка под собствената си безнадеждност от болка и разочарование.

Няма сърдечна дейност…

Реалността се превърна в безкрайна кардиограмна линия — без пулс, без ритъм, без честота, без обяснение, без измерения, без бъдеще, без смисъл.

Линия, която убива времето и обезсмисля пространството. Линия, която се заби в гърдите ни, преобърна същността ни и изтри смисъла от душите ни.

И в тази безразлична и безцветна реалност ниe бяхме осъдени някак си да продължим да живеем. Не — да съществуваме.

В свят, в който времето бе загубило посоката си, а светлината — топлината си. В който дните просто се повтаряха, защото не знаеха как да свършат, а нощите — защото не помнеха как да започнат. Две души, разделени от нещо, което никога не бе съществувало, но изчезването на което бе опустошило и двама ни. Без остатък.

Останахме само ние. Заедно — но разделени — в безкрайната си самота.

 И така — до днес.

 ...

Сутринта не ни събуди — само изряза сенките ни от стената и ги остави в коридора на отделението по Гинекология — два изрязани от реалността човешки силуета; контури на някогашни личности, живеещи по навик, забравени от собствения си живот.

Наоколо — млади момичета с подути кореми и телефони в ръка, с майки до тях, с гласове, които кънтяха прекалено високо за това място. Взираха се в нас с погледи, които не можеха да разберат нашата тишина, нашето опустошение, извиращата от очите ни нощ. Деца, които убиваха децата си — с жестокостта на неразумната, нетърпелива, егоистична младост, която жадува живота, но не и смисъла му.

А ние — ние бяхме неразбираемите, различните, излишните, несбъдналите се родители. Тези, които разпознаваха и жадуваха смисъла, но на които тази привилегия бе — безпардонно, безпричинно и без обяснение — окончателно отказана.

В ръката ми нейната ръка трепереше — безмълвна и чужда.

...

Посрещна ни сестра в бяло.

Тя се откъсна от мен като неволна въздишка, пристъпи примирено напред и изчезна в коридорите.

 ...

Чаках я пред отделението.

Помня стълбите. Плочките. Секундите. Вечността.

Тежката, кънтяща от болка и обида вечност, в която трепетът на нейния страх набираше в мен опустошителна сила — вибрираше все по-силно, по-гневно, по-неудържимо, по-чудовищно.

И под напора на отчаянието в мен — сред вихъра на разрушението, сред безбройните остриета на натрошените ми емоции — в душата ми неочаквано, почти непоносимо, се появи нещо. Крехко стълбце. От болка. От мъка. От обезумяла, загубена, полудяла обич. От някаква невероятна, безсмислена, нелогична надежда.

Желание.

Страст, която искаше да живее.

Болезнен копнеж да я видя. Да я прегърна. Да ѝ кажа, че ще опитаме пак.

Че ще имаме дете. Че ще бъдем щастливи. Че това не е краят.

Че след Том ще има… ще има безмерно, безкрайно, споделено, отвъд-космическо щастие, което е наше — и ни очаква. Изстрадано. Незаслужено, може би. Но все пак — наше.

Часовете минаваха. Вечностите отшумяваха една след друга.

...

И някога тогава, в това неопределимо безвремие от преливащи една в друга вечности, от безкрайните, тъмни, неприветливи коридори на отделението излезе… непозната жена.

Усмихната. Весела. Непонятна. Чужда. Дисонансна.

„Всичко мина чудесно“, каза. „Чувствам се прекрасно.“

Сякаш се блъснах в ръба на реалността. Въздухът се изкриви, а пространството сякаш се сгърчи от болка. 

Гледах я. Не разбирах.

Лицето ми се начупи в усмивка — автоматично, като апатично приближение на емоция.

Коя беше тази жестока непозната? Не можеше да бъде моята жена. Къде беше болката ѝ? Уплашеният трепет на ръцете ѝ? Несподелимото ѝ примирение? Къде беше отчаянието, което така исках да прегърна и да претворя в надежда? Какво се беше случило в утробата на това чудовищно бетонно здание от разпилени, прерязани щастливи завършеци?

Думите ѝ бяха река от безсмислени звуци, клокочеща в неразбираеми интонации и тонове от неуловими емоции.

Аз кимах, опитвах се да я чуя, но не можех. Гласът ѝ се плъзгаше по мен, без да оставя следа. Всяка нейна дума ми звучеше като предателство, като подигравка, като унижение, пренебрежение, дори заплаха.

Усмивката ѝ бе чужда. Неестествена. Непонятна. Невъзможна.

Не разбирах този смях, тази лекота, това освобождение, това примирение. Тя бърбореше за лекарите, за сестрата, за странните ефекти на упойката, за това колко по-добре се чувства.

Аз гледах устните ѝ — как се движат, как оформят правилата и измеренията на нова реалност, до която аз нямах достъп.

И после тя се засмя — онзи весел, дребен, синкопиран неин смях, който някога обичах. После се обърна и потъна обратно в утробата на бетонното отделение, свободна от непосилната тежест на отреденото — вече само за мен — бъдеще.

А аз останах отвън — опразнен, безсмислен, оглозган от надеждата, която току-що беше престанала да съществува.

...

Вкъщи съм.

Седя на дивана с палтото върху себе си. Не знам кога съм се прибрал.

Последно си спомням паркинга… а преди това — входа на родилното отделение… а преди това…

На масата стои малката плюшена играчка, която купихме в Лондон. Мечето с надпис Kensington Gardens. Щеше да бъде за Том. За онзи Том, който никога няма да бъде.

Светлината от уличната лампа намира празнота в пердетата и се втурва да осквернява стените с разкривени, уродливи сенки.

Нищо не се движи.

Нищо не чувам.

Нищо не усещам.

Аз съм кънтяща празнота.

Аз съм неопределеност от емоционални междуметия в капана на едно старо палто — вихър от предчувствия, безкрайност от затварящи се в себе си цикли.

Вселена, за която няма ръководство за употреба.

Душа, която диша, но не живее.

 ...

Не знам дали тя ще се върне тази вечер.

Не знам дали ще говорим. Не знам дали ще можем.

Не знам дали ще мога да приема неразбираемата ѝ радост. Спокойствието ѝ. Облекчението ѝ.

Отричането ѝ.

От Том. От нас. От бъдещето ни.

Но знам, че нещо се е счупило. И че парчетата са навсякъде — в мен, в нея, в нас.

И че тази вечер няма да има отговори.