Моите текстове

Марти често се чувстваше като натрапник на масата за вечеря. Докато всички се хранеха и споделяха какво им се беше случило през деня, той се спускаше в бездънни каньони, прокарани в картофеното пюре, бягаше презглава от огромни зелени балвани от грах, криеше се от озверели динозаври, които разкъсваха с мощните си зъби вкусните парчета месо в чинията му. В главата му избухваха фойерверки, а огромни роботи с метални крайници стреляха с лазери и летяха в космоса. Най-много мразеше, когато му задаваха въпрос. Защото трябваше да се върне от измисления си свят, да се приземи в тясната кухня и — най-лошото — да помоли задалия въпроса да повтори. — Какво, какво? — Мартине, пак си някъде другаде. И още не си започнал дори кюфтетата с доматен сос. Къде ти е главата? — беше майка му. — На раменете — отговори спокойно Марти и реши, че с това разговорът се е изчерпал. Тъкмо отново щеше да се впусне в езерото от разтопена магма, в което едва се държеше на крака върху нестабилните понтони ,...

Този сън се връщаше нечакан в нощите, когато умората и главоболието ставаха неудържими. Очите му сякаш се отлепяха от реалността, а клепачите ставаха прозрачни. Мислите се отскубваха от поводите си и се втурваха към високите скали на спомените, отвъд които небето синееше, а вълните бучаха страшно долу, в бездната. В съня баща му го носеше на ръце. Нагоре, нагоре. По стълбата, която сякаш нямаше край. Той я зърваше за миг — опряла горе в небето — и от това му ставаше неочаквано студено. И страшно. Затваряше очи и чуваше небето как бучи. И пулсира. Или това беше сърцето му? Премигване. Вече бяха в купето на стария москвич. Имаше още някой с него, но той не виждаше лица, само ръце — неестествено много ръце. Придържаха го, прегръщаха го, премятаха го. И очи. Очи върху невидими лица. Очи, пълни с ужас. Внезапно се появяваше любимата му синя кърпа. С нея го подсушаваха, след като се изкъпеше в детското корито. Но не беше синя, а червена. И тежка. И студена. И лепкава. От попилата кръв....