Петър затвори папката с анализа и я остави на масата. Не беше запомнил нищо от последните няколко страници. В гърдите му сърцето прескачаше в неравен ритъм, сякаш се извиваше в неспокоен, накъсан сън, от който искаше да се събуди. Дишаше на пресекулки. Постоя така, вдишвайки дълбоко и изпускайки въздуха бавно, докрай. Не помогна. Пак чу гласа на шефа си. Спокойния му, почти отегчен глас. — Ако не можеш да се справиш - има кой. Беше го казал пред всички. После се беше усмихнал и беше продължил, без да дочака отговор. Петър помнеше как колегите сведоха очи към масата. Как самият той кимна. Гневът бушуваше в него като лятна буря — тежък, дълбок и плътен. Посегна към чашата с вода. Ръката му трепереше и няколко капки се разляха по ризата му. Остави чашата на масата по-рязко, отколкото искаше. Звукът отекна в празните коридори. Стреснат от собствената си невъздържаност, той се огледа. Но офисът отдавна беше празен. На долния етаж дори лампите бяха изгасени. Само неговата, в стъкления му акв...