Старецът беше застанал до прозореца, а последните лъчи на слънцето се стичаха по лицето му, вместо сълзите, които сухите му очи отказваха да изплачат. До ръката му, по стъклото на чашата с високо столче, се събираха капки. Спускаха се като малки реки към леко изтърканата повърхност на трикраката масичка и се разливаха върху нея в размити образи, които не помнеха миналото си. Опитваше се да диша бавно и дълбоко, сякаш така можеше да забави времето, да задържи безмилостния му бяг поне за малко, поне още за миг, поне за още един спомен. Усещаше познатите бодежи в лявата част на гърдите си, но беше свикнал с тях и почти не им обръщаше внимание. Понякога дори им се радваше. Болката му напомняше, че поне тялото му все още не е забравило как да чувства. С бавно движение вдигна чашата и отпи. Ледената течност се плъзна по езика му, но надолу по гърлото му се спусна само неясното усещане за сладост на нещо, което някога му е било скъпо. Всяка вечер Карин сядаше на любимия си стол до прозореца и...