Петър седеше пред белия лист за пореден ден. И не можеше да намери и едно изречение в себе си. Курсорът мигаше срещу него равномерно и търпеливо — сякаш му се подиграваше и беше уверен, че той ще се предаде пръв. От кухнята се чуваше потракването на купите и бъркалките — жена му приготвяше закуска за децата. Бъркаше солен кекс с моцарела и грюер. Рецептата беше негова — от времето, когато още готвеше, канеше приятели, отваряше бутилки вино и разказваше истории, които наистина имаха начало, среда и край. От времето, когато изреченията идваха сами. Засядаха в главата му и се трупаха, докато не ги извадеше на белия лист. Сега в главата му кънтеше само нейното проклето подсвиркване. И това продължаваше вече два месеца. Опита какво ли не, за да предизвика въображението си. Ставаше сутрин, сядаше пред компютъра и гледаше белия екран, докато очите му не започваха да сълзят. Пиеше кафе, чай, енергийни напитки, саламура. Опита студени душове, горещи душове, никакви душове с дни. Излизаше на раз...