Петър седеше пред белия лист за пореден ден. И не можеше да намери и едно изречение в себе си.
Курсорът мигаше срещу него равномерно и търпеливо — сякаш му се подиграваше и беше уверен, че той ще се предаде пръв.
От кухнята се чуваше потракването на купите и бъркалките — жена му приготвяше закуска за децата. Бъркаше солен кекс с моцарела и грюер. Рецептата беше негова — от времето, когато още готвеше, канеше приятели, отваряше бутилки вино и разказваше истории, които наистина имаха начало, среда и край.
От времето, когато изреченията идваха сами. Засядаха в главата му и се трупаха, докато не ги извадеше на белия лист.
Сега в главата му кънтеше само нейното проклето подсвиркване.
И това продължаваше вече два месеца.
Опита какво ли не, за да предизвика въображението си. Ставаше сутрин, сядаше пред компютъра и гледаше белия екран, докато очите му не започваха да сълзят. Пиеше кафе, чай, енергийни напитки, саламура. Опита студени душове, горещи душове, никакви душове с дни. Излизаше на разходки в парка, лежа с дни в леглото, гледа стари филми, нови филми, подкасти за дисциплина и създаване на навици. Веднъж дори стигна до залата за фитнес, но остана на паркинга и два часа скролва безцелно в телефона си.
В десетки интервюта различни писатели му обясняваха колко е важно човек просто да седне и да пише.
--
Жена му продължаваше да си тананика същата мелодия, но поне тракането беше спряло.
Петър затвори очи.
Трябваше му само едно изречение за начало. Само едно. Сигурен беше.
После щяха да дойдат всички останали. Първото изречение щеше да отвори вратата и тя, дори да проскърцваше, дори само да се открехнеше леко, щеше да е достатъчна. Думите щяха да нахлуят, да дойдат. Да се промъкнат. Да надникнат поне. И всичко щеше да си дойде на мястото.
Но врата нямаше. Нямаше дори стена. Само едно безразлично, вездесъщо бяло, което мълчеше упорито и не обещаваше нищо.
--
Преди два месеца ставаше в пет сутринта, още по тъмно, за да пише. Изписа толкова много. Разкази, есета, дори по някоя рима тук-там. Но после нещо се случи.
Отначало не осъзна какво става. Думите започнаха да залитат в главата му, да се спъват, да падат и да се провлачват, да се разбъркват и да се губят на най-неочаквани места и обрати. Пропадаха в несъществували допреди миг пукнатини на мисълта му и така и не излизаха оттам.
После съвсем се свиха и изсъхнаха. Заприличаха на някакъв лавинообразно разрастващ се хербарий, а после се разпаднаха на песъчинки, а накрая — на фин прах.
Той се разхождаше из пустинята на спомените си и виждаше жалките им останки. Навеждаше се напред, но така и не успя да разчете повече нито една.
В отчаянието си препрочете старите си разкази.
Някак си знаеше, че не трябва да го прави, но не успя да устои.
Прочете един.
После втори.
После още един.
С ужас откри, че всички думи в тях му звучат чужди. Неразбираеми. Изопачени. Като превод през три различни езика.
Историите му се сториха недовършени, изкривени, някак фалшиви. Прекалено подредени. Прекалено удобни. С твърде шумни паузи и прекалено многословно мълчание.
Петър усети как в него се надига срам. Че може би не е изгубил дарбата си. А че никога не е имал такава.
--
От кухнята жена му се засмя. Вероятно децата бяха казали нещо смешно. Или беше видяла нещо на телефона си. Или просто беше от хората, които могат да се смеят сутрин.
Това го раздразни.
Сутрините не бяха начало. Сутрините бяха болезненият край на безсънните нощи.
Той почти не спеше.
Гледаше я с часове как спи блажено, върти се по цялото легло и дори прохърква от време на време. Сякаш си припява.
А той лежеше до нея, слушаше проклетото ѝ свирукане, отваряше очи в тъмното и мислите го заливаха все повече и повече, като висок прилив.
И той ставаше. И се разхождаше по коридора. От входната врата до спалнята. От спалнята до банята. От банята до кухнята. После обратно. Веднъж часовникът му показа дванадесет хиляди триста четиридесет и две крачки между полунощ и първия автобус пред блока.
На сутринта жена му го попита защо изглежда толкова уморен.
--
Сега седеше пред екрана и слушаше припяването на жена си.
Отново и отново.
Същите тонове. Същата мелодия. Същите неразбираеми думи.
Стана и затвори вратата на стаята.
Мелодията продължи да се чува.
По-тихо, но по-ясно.
Сякаш не идваше от кухнята, а от вътрешната страна на черепа му.
--
Когато всичко започна, успяваше да напише по някоя и друга страница. После ги изтриваше, защото му звучаха фалшиво.
После страниците станаха абзаци. Но това, уви, не подобри качеството им.
После нахвърляше по няколко изречения, но единственото, което след това правеше, беше да ги изтрие.
--
Реши да се обади на Стефан. Най-добрият му приятел от детинство. Може би разговорът с него щеше да го разсее. Трябваха му само няколко думи, някоя и друга реплика, и възелът щеше да се разхлаби.
Взе телефона. Отвори контактите. Не намери името му.
Превъртя надолу. После нагоре. После пак надолу.
Стефан го нямаше.
Усети как сърцето му се заблъска в гърлото.
Написа името в търсачката.
Нищо.
Изтри го. Написа го отново, този път по-бавно.
Стефан се появи.
Името беше там, където винаги е било.
Петър се почувства глупаво. Натисна зелената слушалка.
Едно позвъняване.
Второ.
Трето.
— Ало? — каза Стефан.
Или поне Петър реши, че беше „ало“.
Думата излезе от телефона, изкриви се, изви се театрално и се строполи пред него. Пръсна се на парчета и се превърна в прах.
Петър погледна надолу.
Нямаше нищо.
Горчивият вкус в гърлото му започна да боли.
После от телефона се чу мелодия.
Петър с ужас установи, че това беше същата мелодия, която си припяваше жена му.
Тоновете се изтърколиха от телефона един след друг, като дребни насекоми с прекършени крака. Паднаха върху бюрото, потрепериха и се свиха на прах.
Петър бързо затвори телефона.
Очакваше приятелят му да се обади отново, но обаждане така и не последва.
--
Остави телефона на масата, сякаш внезапно бе започнал да пари.
Седя известно време неподвижно.
Случайно погледна часовника и видя, че денят е минал и вече е вечер.
Стана и тръгна към кухнята.
--
Жена му беше там и си подсвиркваше същата позната мелодия.
Той се опита да ѝ каже, че нещо странно се случва, но думите така и не се появиха от устата му. От нея излезе само някакво проклето подсвиркване.
Жена му го погледна и му подсвирна в отговор.
Той се опита да ѝ каже да млъкне. Че нещо не е наред, но отново издаде същите тонове.
Жена му се засмя и вече игриво му отвърна с болезнено познатата мелодия.
Петър ѝ изкрещя да млъкне, но само успя да изчурулика в синхрон с мелодията, която тя упорито продължаваше да си тананика.
Той усети как коленете му омекват.
Опита да се хване за плота, но ръката му мина покрай него, сякаш плотът беше нарисуван на стената. За миг кухнята се сплеска. Шкафовете загубиха дълбочина. Чашите върху сушилника станаха кръгчета с бели отблясъци. Жена му остана в профил, тънка и неподвижна, като изрязана от списание.
Какво се случваше? Нищо нямаше смисъл.
Жена му се наведе над него и го докосна по рамото, при което той изпищя и подскочи напълно обезумял.
Разбира се, от устата му излезе единствено и само същата проклета мелодия.
Петър скочи на крака и избяга от стаята.
--
Влезе в банята.
Пусна водата. Наплиска лицето си. Вдигна очи към огледалото.
Лицето му беше там, но не съвсем.
Очите му изглеждаха залепени отгоре. Устата — нарисувана с колеблива линия. Кожата му нямаше пори, нямаше сянка, нямаше дълбочина. Ако протегнеше ръка, може би щеше да отлепи себе си от стъклото.
Затвори очи.
--
От коридора се чу превъртане на ключ.
Децата.
Вратата се отвори с обичайното трясване. Раници паднаха на пода. Обувки се разхвърчаха.
И двамата на висок глас си припяваха същата проклета мелодия, сякаш в насечен речитатив, но без думи.
Защото думите вече си бяха отишли. В това поне беше сигурен.
--
Мелодията минаваше през пръстите му.
През костите.
През зъбите.
Изчака ги да влязат в кухнята и излезе тихичко от банята.
Не знаеше какво да прави.
Влезе в хола и махна на всички с ръка. Те му изпяха в хор ужасната мелодия.
Той кимна разбиращо и само успя да преглътне.
--
Приближи се до прозореца.
Навън слънцето висеше над блока отсреща.
Не светеше.
Беше залепено.
Жълт кръг от картон, неравно изрязан по края. Някой беше оцветил небето около него със син молив, но не беше натискал достатъчно и на места се виждаше бялото на листа.
Хората долу вървяха странично, без обем, като фигурки от детска книжка. Една жена буташе количка, но колелата не се въртяха. Просто сменяха мястото си по тротоара.
--
Избяга от всички и се затвори в спалнята.
Компютърът го чакаше.
Екранът беше бял.
Клавиатурата беше черна.
Само че буквите ги нямаше.
Всички клавиши бяха празни.
--
Той се свлече на стола и известно време гледа празните клавиши. Празни като мислите и главата му.
Погали клавиатурата с върховете на пръстите си, сякаш проверяваше дали буквите не са просто невидими. Нищо. Гладки черни квадратчета. Малки гробове на думи.
--
Постоя така известно време и после започна да натиска клавишите.
Не мислеше.
Не си представяше.
Не се надяваше.
Пръстите му се движеха сами — отначало бавно, после все по-бързо. Клавишите потъваха без звук. Екранът оставаше бял или може би той не смееше да го погледне.
--
Когато отвори очи, лицето на жена му беше посиняло.
Но не от синята нощна лампа.
Беше сигурен, че не дишаше.
С усилие отпусна пръстите си от гърлото ѝ и се обърна към екрана на монитора.
Там с едър шрифт пишеше:
B @ № G a Р A n g @
Думата не значеше нищо, но пък тананикането беше изчезнало.
А в тишината думите пристъпваха плахо на пръсти — готови да се завърнат при него.
Курсорът мигаше срещу него равномерно и търпеливо — сякаш му се подиграваше и беше уверен, че той ще се предаде пръв.
От кухнята се чуваше потракването на купите и бъркалките — жена му приготвяше закуска за децата. Бъркаше солен кекс с моцарела и грюер. Рецептата беше негова — от времето, когато още готвеше, канеше приятели, отваряше бутилки вино и разказваше истории, които наистина имаха начало, среда и край.
От времето, когато изреченията идваха сами. Засядаха в главата му и се трупаха, докато не ги извадеше на белия лист.
Сега в главата му кънтеше само нейното проклето подсвиркване.
И това продължаваше вече два месеца.
Опита какво ли не, за да предизвика въображението си. Ставаше сутрин, сядаше пред компютъра и гледаше белия екран, докато очите му не започваха да сълзят. Пиеше кафе, чай, енергийни напитки, саламура. Опита студени душове, горещи душове, никакви душове с дни. Излизаше на разходки в парка, лежа с дни в леглото, гледа стари филми, нови филми, подкасти за дисциплина и създаване на навици. Веднъж дори стигна до залата за фитнес, но остана на паркинга и два часа скролва безцелно в телефона си.
В десетки интервюта различни писатели му обясняваха колко е важно човек просто да седне и да пише.
--
Жена му продължаваше да си тананика същата мелодия, но поне тракането беше спряло.
Петър затвори очи.
Трябваше му само едно изречение за начало. Само едно. Сигурен беше.
После щяха да дойдат всички останали. Първото изречение щеше да отвори вратата и тя, дори да проскърцваше, дори само да се открехнеше леко, щеше да е достатъчна. Думите щяха да нахлуят, да дойдат. Да се промъкнат. Да надникнат поне. И всичко щеше да си дойде на мястото.
Но врата нямаше. Нямаше дори стена. Само едно безразлично, вездесъщо бяло, което мълчеше упорито и не обещаваше нищо.
--
Преди два месеца ставаше в пет сутринта, още по тъмно, за да пише. Изписа толкова много. Разкази, есета, дори по някоя рима тук-там. Но после нещо се случи.
Отначало не осъзна какво става. Думите започнаха да залитат в главата му, да се спъват, да падат и да се провлачват, да се разбъркват и да се губят на най-неочаквани места и обрати. Пропадаха в несъществували допреди миг пукнатини на мисълта му и така и не излизаха оттам.
После съвсем се свиха и изсъхнаха. Заприличаха на някакъв лавинообразно разрастващ се хербарий, а после се разпаднаха на песъчинки, а накрая — на фин прах.
Той се разхождаше из пустинята на спомените си и виждаше жалките им останки. Навеждаше се напред, но така и не успя да разчете повече нито една.
В отчаянието си препрочете старите си разкази.
Някак си знаеше, че не трябва да го прави, но не успя да устои.
Прочете един.
После втори.
После още един.
С ужас откри, че всички думи в тях му звучат чужди. Неразбираеми. Изопачени. Като превод през три различни езика.
Историите му се сториха недовършени, изкривени, някак фалшиви. Прекалено подредени. Прекалено удобни. С твърде шумни паузи и прекалено многословно мълчание.
Петър усети как в него се надига срам. Че може би не е изгубил дарбата си. А че никога не е имал такава.
--
От кухнята жена му се засмя. Вероятно децата бяха казали нещо смешно. Или беше видяла нещо на телефона си. Или просто беше от хората, които могат да се смеят сутрин.
Това го раздразни.
Сутрините не бяха начало. Сутрините бяха болезненият край на безсънните нощи.
Той почти не спеше.
Гледаше я с часове как спи блажено, върти се по цялото легло и дори прохърква от време на време. Сякаш си припява.
А той лежеше до нея, слушаше проклетото ѝ свирукане, отваряше очи в тъмното и мислите го заливаха все повече и повече, като висок прилив.
И той ставаше. И се разхождаше по коридора. От входната врата до спалнята. От спалнята до банята. От банята до кухнята. После обратно. Веднъж часовникът му показа дванадесет хиляди триста четиридесет и две крачки между полунощ и първия автобус пред блока.
На сутринта жена му го попита защо изглежда толкова уморен.
--
Сега седеше пред екрана и слушаше припяването на жена си.
Отново и отново.
Същите тонове. Същата мелодия. Същите неразбираеми думи.
Стана и затвори вратата на стаята.
Мелодията продължи да се чува.
По-тихо, но по-ясно.
Сякаш не идваше от кухнята, а от вътрешната страна на черепа му.
--
Когато всичко започна, успяваше да напише по някоя и друга страница. После ги изтриваше, защото му звучаха фалшиво.
После страниците станаха абзаци. Но това, уви, не подобри качеството им.
После нахвърляше по няколко изречения, но единственото, което след това правеше, беше да ги изтрие.
--
Реши да се обади на Стефан. Най-добрият му приятел от детинство. Може би разговорът с него щеше да го разсее. Трябваха му само няколко думи, някоя и друга реплика, и възелът щеше да се разхлаби.
Взе телефона. Отвори контактите. Не намери името му.
Превъртя надолу. После нагоре. После пак надолу.
Стефан го нямаше.
Усети как сърцето му се заблъска в гърлото.
Написа името в търсачката.
Нищо.
Изтри го. Написа го отново, този път по-бавно.
Стефан се появи.
Името беше там, където винаги е било.
Петър се почувства глупаво. Натисна зелената слушалка.
Едно позвъняване.
Второ.
Трето.
— Ало? — каза Стефан.
Или поне Петър реши, че беше „ало“.
Думата излезе от телефона, изкриви се, изви се театрално и се строполи пред него. Пръсна се на парчета и се превърна в прах.
Петър погледна надолу.
Нямаше нищо.
Горчивият вкус в гърлото му започна да боли.
После от телефона се чу мелодия.
Петър с ужас установи, че това беше същата мелодия, която си припяваше жена му.
Тоновете се изтърколиха от телефона един след друг, като дребни насекоми с прекършени крака. Паднаха върху бюрото, потрепериха и се свиха на прах.
Петър бързо затвори телефона.
Очакваше приятелят му да се обади отново, но обаждане така и не последва.
--
Остави телефона на масата, сякаш внезапно бе започнал да пари.
Седя известно време неподвижно.
Случайно погледна часовника и видя, че денят е минал и вече е вечер.
Стана и тръгна към кухнята.
--
Жена му беше там и си подсвиркваше същата позната мелодия.
Той се опита да ѝ каже, че нещо странно се случва, но думите така и не се появиха от устата му. От нея излезе само някакво проклето подсвиркване.
Жена му го погледна и му подсвирна в отговор.
Той се опита да ѝ каже да млъкне. Че нещо не е наред, но отново издаде същите тонове.
Жена му се засмя и вече игриво му отвърна с болезнено познатата мелодия.
Петър ѝ изкрещя да млъкне, но само успя да изчурулика в синхрон с мелодията, която тя упорито продължаваше да си тананика.
Той усети как коленете му омекват.
Опита да се хване за плота, но ръката му мина покрай него, сякаш плотът беше нарисуван на стената. За миг кухнята се сплеска. Шкафовете загубиха дълбочина. Чашите върху сушилника станаха кръгчета с бели отблясъци. Жена му остана в профил, тънка и неподвижна, като изрязана от списание.
Какво се случваше? Нищо нямаше смисъл.
Жена му се наведе над него и го докосна по рамото, при което той изпищя и подскочи напълно обезумял.
Разбира се, от устата му излезе единствено и само същата проклета мелодия.
Петър скочи на крака и избяга от стаята.
--
Влезе в банята.
Пусна водата. Наплиска лицето си. Вдигна очи към огледалото.
Лицето му беше там, но не съвсем.
Очите му изглеждаха залепени отгоре. Устата — нарисувана с колеблива линия. Кожата му нямаше пори, нямаше сянка, нямаше дълбочина. Ако протегнеше ръка, може би щеше да отлепи себе си от стъклото.
Затвори очи.
--
От коридора се чу превъртане на ключ.
Децата.
Вратата се отвори с обичайното трясване. Раници паднаха на пода. Обувки се разхвърчаха.
И двамата на висок глас си припяваха същата проклета мелодия, сякаш в насечен речитатив, но без думи.
Защото думите вече си бяха отишли. В това поне беше сигурен.
--
Мелодията минаваше през пръстите му.
През костите.
През зъбите.
Изчака ги да влязат в кухнята и излезе тихичко от банята.
Не знаеше какво да прави.
Влезе в хола и махна на всички с ръка. Те му изпяха в хор ужасната мелодия.
Той кимна разбиращо и само успя да преглътне.
--
Приближи се до прозореца.
Навън слънцето висеше над блока отсреща.
Не светеше.
Беше залепено.
Жълт кръг от картон, неравно изрязан по края. Някой беше оцветил небето около него със син молив, но не беше натискал достатъчно и на места се виждаше бялото на листа.
Хората долу вървяха странично, без обем, като фигурки от детска книжка. Една жена буташе количка, но колелата не се въртяха. Просто сменяха мястото си по тротоара.
--
Избяга от всички и се затвори в спалнята.
Компютърът го чакаше.
Екранът беше бял.
Клавиатурата беше черна.
Само че буквите ги нямаше.
Всички клавиши бяха празни.
--
Той се свлече на стола и известно време гледа празните клавиши. Празни като мислите и главата му.
Погали клавиатурата с върховете на пръстите си, сякаш проверяваше дали буквите не са просто невидими. Нищо. Гладки черни квадратчета. Малки гробове на думи.
--
Постоя така известно време и после започна да натиска клавишите.
Не мислеше.
Не си представяше.
Не се надяваше.
Пръстите му се движеха сами — отначало бавно, после все по-бързо. Клавишите потъваха без звук. Екранът оставаше бял или може би той не смееше да го погледне.
--
Когато отвори очи, лицето на жена му беше посиняло.
Но не от синята нощна лампа.
Беше сигурен, че не дишаше.
С усилие отпусна пръстите си от гърлото ѝ и се обърна към екрана на монитора.
Там с едър шрифт пишеше:
B @ № G a Р A n g @
Думата не значеше нищо, но пък тананикането беше изчезнало.
А в тишината думите пристъпваха плахо на пръсти — готови да се завърнат при него.
Коментари
Публикуване на коментар