Портокали

1.

Джейн обичаше да сънува така, както повечето хора обичаха да четат книги.
За нея сънищата бяха вселени от емоции и цветове, в които времето се разпадаше на трепети, а миговете се разгръщаха в малки вечности. Там нямаше минало, нито форма, нито име — само крехкото усещане, че за миг е напълно жива.

Понякога, в тихите минути на утрото, преди с нежелание да стане от леглото, си мислеше, че реалността е просто междинна гара, място, където човек изчаква следващия влак към себе си.

В сравнение със сънищата будният свят ѝ се струваше извън фокус — сив и недовършен, като чернова, която така и не бе намерила време, желание или смелост да се допише.

--

Да сънува беше толкова важно за нея, че бе организирала всяка своя вечер около ритуала преди заспиване.

Точно в десет си вземаше топъл душ, който завършваше с кратко студено обливане. Подсушаваше се внимателно в пухкавия си светлосин халат, запалваше ароматна свещ и си приготвяше чай от лайка. Изпиваше го бавно, на малки глътки, в любимото си кресло, потапяйки се в меланхоличната носталгия на ноктюрните на Шопен — любимия ѝ композитор. Както и на майка ѝ.

Музиката създаваше у нея усещане за измерения отвъд реалността, в които времето бе изгубило смисъл. Оставяше след себе си несподелим копнеж — ефимерна утеха, като спомен за нещо, което все още предстои да се случи.

След това миеше зъбите си, обличаше дългата си мека пижама и се сгушваше в леглото.

Докато тялото ѝ се стопляше, започваше да диша дълбоко и равномерно — вдишване, пауза, издишване — опитвайки се да улови онзи ритъм, в който тялото забравя, че диша. Щом почувстваше, че започва да се унася, изгасяше лампата, избираше си мисъл, образ или емоция и се съсредоточаваше върху нея, докато не потънеше неусетно в дълбините на съня.

Сутрин бързаше да запише в специалната си „Тетрадка за сънища“ всички подробности от нощните си странствания — истории, места, лица, усещания.

За своите двадесет и четири години беше изписала вече тринадесет тетрадки с красивия си, дребен почерк. Съхраняваше ги грижливо в специално шкафче, което използваше и като масичка за кафе. Понякога, в дъждовните вечери или когато денят ѝ беше особено тежък, сядаше в любимото си, протъркано по подлакътниците кресло и препрочиташе отделни пасажи от любимите си сънища.

Често откриваше, че някои сънища се повтарят — места, които бе посещавала неколкократно, лица, които се връщаха отново и отново.

Но всеки път имаше и разлики: дребни детайли, нови усещания, почти незабележими промени, но достатъчни, за да я накарат да се замисли дали и там времето не оставяше своя неумолим отпечатък върху всичко.

А това би било невъзможно, ако сънищата ѝ бяха просто плод на въображението.

Или може би с времето се променяше самата тя — и заедно с нея се променяше и светът на сънищата ѝ.

--

Сутрините на Джейн бяха еднакви — както и целият ѝ живот: предвидим и сигурен.

И тя го харесваше точно такъв. Като ритъм, който никой не дирижираше — един и същ, повтарящ се до безкрайност. Всяко нейно движение беше отражение на отражение, отекващо сякаш в призмата на времето — хореографията на тихата ѝ, граничеща с примирение тъга.

Тя се надигна от леглото с въздишка. С бавни крачки се отправи към банята, наплиска лицето си със студена вода, после дълго го търка с кърпа, сякаш се опитваше да изтрие себе си от него.

Пусна кърпата в коша за пране и, без да поглежда огледалото, се отправи към кухнята.

За миг зърна отражението си с крайчеца на окото — самотен и неясен щрих, но достатъчно реален, за да я успокои с материалността на присъствието си. Все още беше тук. Не беше изчезнала.

Отвори кухненския прозорец, за да влезе свеж въздух. Пердетата потрепериха зиморничаво от студения утринен вятър, а случайно отразените от фасадата на отсрещната сграда лъчи се загубиха, залутани в гънките им. Апартаментът ѝ беше северен и утрините рядко бяха слънчеви.

Напълни стария чайник с вода от чешмата и го сложи на котлона.

След това застана пред гардероба като пред група гневни съдебни заседатели.
Дрехите ѝ бяха подредени по цвят, защото в нейния живот нямаше сезони. Отпред — светлите тонове; отзад — сенки от по-тъмни материи, сгънати без ред.

Джейн предпочиташе меките и лесни за гладене платове, дългите ръкави и широките кройки — дрехи, които я правеха невидима, но ѝ даваха сигурност и комфорт.

За пореден път се учуди колко много дрехи има; сякаш с всяка сутрин броят им се увеличаваше. Никога не беше сигурна какво ще открие в гардероба си.

За днес избра син пуловер и мека карирана пола. Докато изваждаше пуловера, ѝ се стори, че зад редицата платове нещо се раздвижи.

Не посмя да погледне втори път. Животът ѝ бе изтъкан от сенки и шумове, които се бореха за вниманието ѝ, но тя ги игнорираше — защото се страхуваше, че ако се вгледа по-внимателно в тях, може би ще открие неща, които предпочиташе да не помни.

Или, още по-лошо — себе си.

Тъкмо затваряше гардероба, когато погледът ѝ попадна на едно тънко копринено шалче, което понякога увиваше небрежно около врата си като емоция, която искаше да е с нея през целия ден.

Днес цветът му ѝ се стори различен от обикновено — по-скоро оранжев, отколкото червен. Някак в тон с нощния ѝ сън. Несъзнателно се усмихна и го дръпна от рафта.

„Защо пък не?“

Високият си бемол на чайника ѝ оповести, че водата е завряла.

В шкафа с чайовете изборът не беше голям, но тя с изненада откри кутия с асамски черен чай с добавени сушени портокалови кори. Не помнеше да е купувала такъв.

Взе кутията и вдъхна дълбоко, за да усети букета от аромати — канела, нотка карамфил и джинджифил, които мигновено ѝ напомниха за Коледа. Тъкмо щеше да се усмихне, когато до ноздрите ѝ достигна остатъчен, дървесно-землист нюанс, който контрастираше рязко със сладките празнични аромати.

Леко сбърчи нос, но си даде сметка, че това е тъкмо чаят за странния ѝ нощен сън.

Внимателно напълни любимата си чаша, сложи лъжичка от листата и покри чашата с чинийка, за да се запари.

За миг се загледа в черните ферментирали листа, сред които имаше малки изсушени пъпки с цвят охра и оранжеви полутонове.

Мисълта, че приличат на изсушени червеи, пробяга през ума ѝ, но тя побърза да я изтрие от съзнанието си.

Погледна часовника — стрелките сякаш нарочно избързваха. Времето винаги ѝ беше подозрително — твърде непостоянно, за да бъде истинско.

Взе чашата и седна на любимия си стол, за да запише съня, преди той да се стопи в сенките на поредния, повтарящ се ден.

Отвори тетрадката, замисли се за секунда и започна да пише.

--

„Пуста улица.

Мокър калдъръм. Вечерна мъгла. Мирис на пепел. Лепнеща влага.

Аз съм сама.

Една-единствена лампа ме води и привлича — чувствам се като молец, тръгнал към светлина.

Осъзнавам, че съм боса. Но не ми е студено. Всъщност не усещам краката си.

Облечена съм с… нощница? Странно.

В къщите има живот. Прозорците светят, но не различавам силуети.

Някой ме наблюдава. Не го виждам, но усещам погледа му от тъмното.

Отминавам лампата. Чувам електрическото ѝ жужене — твърде силно.

Зад завоя има друга лампа. Тръгвам към нея.

Не мога да се ориентирам къде съм. Всичко ми изглежда непознато.

Сякаш никога не съм била тук.

Поглеждам към краката си — вече не се виждат. Мъглата е стигнала до глезените ми.

Трябва да намеря изход от тези улици. Не се чувствам сигурна.

Шум от счупено стъкло. Обръщам се рязко, но продължавам да вървя.
Почти тичам.

Зад мен — нищо. Само дим. Или мъгла.

Обръщам се отново напред и се спирам, сякаш съм се ударила в стена.

Градът е изчезнал.

Стоя в градина. Ден е. Може би ранна утрин. Някъде наблизо вали — чувам дъжда, но не го усещам. Мирише на влажна земя и… портокалови кори.

Усещам краката си. Земята е топла. Диша.

Вместо слънце над мен има огромна електрическа лампа, окачена в… небето? Не съм сигурна дали това е небе, или купол. Не мога да видя.

Дърветата са омайващи — стотици, може би хиляди. Зеленото на листата им е плътно… мазно.

Какви са тези дървета? Изглеждат толкова познати…

Вятърът шепти в тревите, в листата, в цветята.

Топло е. Влажно е. И красиво. Много е красиво.

Продължавам навътре в този… парк?

С всяка стъпка все по-силно усещам аромат на цитруси. В сърцето на парка има малка портокалова горичка. Всички дървета са с еднаква височина, еднакви клони, еднакви плодове. Портокалите светят отвътре като малки лампи. Някои пулсират.

Сядам на пейка, но пейката е счупена.

Смехът на дете — може би? — отеква между клоните.

Кожата ми лепне от сладост.

Дъждът вали над портокаловата горичка. И по лицето ми. Или може би плача?
Дъждът ухае на ръжда.

Една пеперуда каца на ръката ми. Или муха.

Крилата ѝ са прозрачни, жилките — оранжеви.

Спирам се пред дърветата и се протягам да откъсна плод. Не успявам. Портокалите са съвсем близо, но недостижими. Протягам се на пръсти, опитвам се да хвана някой клон, но не успявам — хлъзгави са от сок.

Листата шумолят сякаш с думи. В съня си ги разбирам, но сега — не.

Под ноктите ми — парченца кора.

Внезапно един плод се откъсва от дървото и пада. За миг успявам да видя, че на кората му има някакво червено петно.

Спускам се към дървото, но портокалът се търкулва в някакви храсти. Търся го сред острите листа, но така и не го откривам. Изчезнал е. Което е странно.

Когато поглеждам нагоре, небето е като портокалова кора, разрязана отвътре. Сякаш лице. Лице, което съм виждала някога. То ме гледа.

Не съм сигурна чие е.

Събуждам се от звук — собственото ми име, прошепнато в далечината.“

--

Джейн си пое дълбоко въздух, сякаш се събуди отново. Портокаловият аромат на чая за миг я обърка — сякаш част от съня я бе последвала в реалността.

Усети как цялото ѝ тяло потръпна.

Затвори тетрадката и се отпусна назад.

Иззад прозореца долетя приглушеният вой на линейка. Тя не вдигна глава от тетрадката.

Въздухът в стаята беше плътен, почти влажен. Да — този сън беше различен. Особен.

Тя отпи глътка чай. Имаше лек привкус на малц и наситен, неочаквано… солен аромат. Като от сълзи.

2.

Дните на Джейн обикновено преминаваха като на сън. Не обръщаше много внимание на хората около себе си. За нея лицата им бяха извън фокус и веднага щом отстъпеха назад — сякаш изтичаха в някакъв сифон в паметта ѝ и изчезваха безвъзвратно от нейната реалност.

Светът край нея звучеше провлачено и нереално, като от дъното на коридор, където стар грамофон се върти с грешна скорост.

Работата ѝ беше еднообразна и не изискваше общуване с други хора. Това я удовлетворяваше.

Днешният ден щеше да бъде същият — ако не се бяха случили няколко неща.

Първото от тях беше нещо, за което тя дори не беше сигурна дали наистина се случи.

Миризмата на дезинфектант в коридора пред апартамента я посрещна както всяка сутрин — остра, прекомерна, болнична. Трябваше да каже нещо на чистачката. Пак го беше пропуснала.

Тъкмо заключваше вратата на апартамента си, когато някакъв шум зад гърба ѝ привлече вниманието ѝ. Опита се да се обърне, но чадърът ѝ се препречи — неловко, но решително, сякаш искаше да я предпази да види какво има зад нея.

Успя все пак да види как нещо малко премина по цялата дължина на коридора и потъна в сенките в другия му край. За миг ѝ се стори, че то отблясва в оранжево. А може би в червено… Но не, това беше глупаво!

Издърпа нервно ключовете от ключалката и тръгна след нещото, но когато стигна до стълбите, коридорът вече беше празен и тих.

Може би мишки? — помисли си с отвращение. Това щеше да е ужасно, ако беше истина.

Стоя неподвижна за миг, вгледана в тъмния му край. Тогава — иззад някоя от затворените врати или може би от стълбището — долетя неразличим мъжки глас. Нисък, приглушен, като глас, свикнал да говори тихо. Някой съсед. Нищо повече.

Реши да го изтласка от ума си — както правеше с повечето неща, които я смущаваха.

Още в блъсканицата на автобуса обаче с изненада установи, че се връща отново и отново към случката — сякаш бе упорит сън, който отказва да избледнее.

Колкото повече си мислеше, толкова по-сигурна ставаше, че това не беше мишка.

По-скоро — топка. Малка оранжева… топка. Същият цвят като чадъра ѝ.

И — тя потрепери при мисълта — същият цвят като портокала от съня.

--

Оранжевото сякаш я преследваше през остатъка от деня.

По улиците на града есента бе разляла щедро всичките си цветове — жълто, керемидено, оранжево. Тук-там по някой самотен зелен лист придаваше контраст на това огнено изобилие.

Дърветата по тротоарите горяха тихо, а очите ѝ се пълнеха със сълзи, които не можеше да си обясни.

Улиците приличаха на детска рисунка, оставена под дъжда — цветовете се разливаха и смесваха, събирайки се в малки локви от листа по пътя и тротоарите.

Същата тази пламтяща красота бе привлякла вниманието ѝ, когато по обяд седеше в „Слънцестоене“ — кафенето, където обикновено хапваше сама.

Тогава се случиха другите две неща, които направиха деня ѝ необикновен.

„Слънцестоене“ беше малко артистично кафене, скрито встрани от главната улица — между стара книжарница и шивашко ателие. То сякаш винаги беше полупразно. Радиото свиреше тих джаз, а ароматите на масло, кафе и топлина я караха да се чувства като у дома.

Светлината влизаше през големия панорамен прозорец, понесла със себе си цялата цветна есен отвън.

Слънцето се разливаше по масите и пълзеше нагоре по тухлените стени, боядисани в преливащо жълто — като вълна от радост и утеха.

Тук времето сякаш спираше да диша — точно толкова, колкото ѝ трябваше, за да си напомни, че все още е жива.

Обикновено си вземаше някаква салата за обяд, но ако трябваше да бъде честна със себе си — идваше тук заради палачинките. А те бяха божествени! Имаше най-различни видове, но тя предпочиташе тези с мед, препечени орехи и сметана. А през есента добавяха и тиква — просто неустоими!

--

Звънчето на вратата я изтръгна от унеса, в който се бе понесло съзнанието ѝ. Погледът ѝ се фокусира върху жената с бяла престилка и брашно по ръцете. Джейн я познаваше — това беше пекарката. Косата ѝ беше прибрана на небрежен кок, а движенията ѝ — уверени, спокойни, без излишни жестове. Очите им се срещнаха за миг; жената ѝ се усмихна и кимна за поздрав.

Секунда по-късно, щом мина покрай нея, Джейн усети във въздуха аромат, който я свари неподготвена — вълна от спомени я връхлетя, толкова силна, че за миг ѝ се зави свят.

Топла кухня. Слънце по покривката. Джаз по радиото. Смях.

Двете с майка ѝ изрязват бисквитки с форма на маргаритки.

Джейн потръпна. Мирисът на ванилия я прониза неочаквано дълбоко. Усещането беше почти физическо — болка, която се разля от гърдите към ръцете ѝ, до самия център на съществото ѝ.

Прегръдките на майка ѝ ухаеха на ванилия и сладки мечти — на сигурност и обещание за щастие. В тях тя се чувстваше истински жива, защото не беше сама…

Все още опиянена от аромата на ванилия, тя внезапно осъзна с ужас, че не може да си спомни лицето на майка си. Само ароматът оставаше — нежен, настойчив, като отглас от спомен, който отказва да се върне напълно.

Мислите ѝ се разхвърчаха хаотично в пристъп на паника. Защо не можеше да си спомни? И защо не беше мислила за нея от толкова време?

И тогава я видя.

Непозната жена стоеше от другата страна на стъклото. Беше се спряла на тротоара — неподвижна, обвита в златистите багри на есенната светлина.

За разлика от лицата на всички останали, които винаги бяха леко размити, тази жена беше на фокус.

Сърцето на Джейн пропусна един удар. В нея имаше нещо… познато.

Нима наистина виждаше познато очертание зад непознатите бръчки и тежката сянка на погледа? За миг през главата ѝ премина абсурдната мисъл, че…

Не. Това не може да е тя.

Погледите им се срещнаха.

Джейн с ужас установи, че жената носи шал — идентичен на нейния. Оранжев, мек, с деликатен ръб, който се полюшваше от вятъра. За миг тя се вцепени. Невъзможно. Това беше нейното шалче.

Времето застина в очакване да се строши. Сърцето ѝ заби лудо. Въздухът около нея натежа.

И тогава — непознатата се раздвижи. Извади червило и започна бавно да го нанася по устните си.

В следващия миг Джейн видя — шалчето не беше около врата на непознатата. Беше само отражение на нейното шалче, насложено върху чуждия образ.

Тя осъзна, че другата през цялото време не е гледала към нея, а към своето отражение в стъклото. Когато се раздвижи, червените ѝ устни за миг заприличаха на рана, разтворена върху оранжевия плат.

Образът се разфокусира, щом другата отстъпи назад и продължи по пътя си.

Навън се разнесе далечният звън на камбани, а в ушите ѝ се надигна остър, пулсиращ писък, сякаш самият въздух започваше да вибрира.

И за първи път от много време — Джейн се уплаши.

Истински.

3.

Тази нощ Джейн не спа добре.

Емоциите на деня бяха натежали в съзнанието ѝ като буреносни облаци.

На прибиране улиците ѝ се струваха едновременно пусти и пълни с очи — сенки, които я наблюдаваха мълчаливо, почти враждебно. Сигурно си го въобразяваше, но усещането беше същото като в началото на снощния ѝ сън, когато някой я преследваше.

През цялото време ѝ се струваше, че чува шумове зад гърба си. Сякаш апартаментът ѝ внезапно се беше превърнал в кръстопът от реалности — отгласи и послеобрази.

Вкъщи вечерният чай не я успокои.

Колкото и да търсеше, така и не успя да намери нито чая от лайка, нито този от лавандула с маточина. Тази дребна липса само усили усещането ѝ за безпокойство. Сякаш нещо или някой беше тършувал в апартамента ѝ. Също както и в главата ѝ.

Мислите за майка ѝ, които следобед в кафенето ѝ се струваха утешителни, сега се бяха превърнали в тежки, мрачни мисли, пълни със самосъжаление.

Опита се да почете от старите си тетрадки със сънища, но и те ѝ изглеждаха чужди — непознати и разкривени като кошмари.

А тя бе сигурна, че когато ги беше сънувала, не ги беше усещала така.

Не хапна нищо за вечеря. Нямаше сили.

Просто се пъхна в леглото — като в отчаяно бягство към познатия ѝ свят на сънищата, където реалността беше отражение на нещата, които обича, а не на тези, които я ужасяват.

Искаше да избяга — от мислите и страховете си. От себе си. Но дори в леглото не намери покой. Пижамата дразнеше кожата ѝ; беше ѝ ту студено, ту прекалено топло. Тялото ѝ пулсираше от нервност; крайниците ѝ потрепваха, изтръпваха и я вадеха от унеса.

Накрая, съвсем изтощена, потъна в съня.

Но този път той не я приласка с приветлива прегръдка, а я впримчи в капана си.

…

Сънят я отведе в сънуващия град от миналата нощ.

Но сега тя го усети много по-различен — враждебен, изпълнен с някакъв тъмен, стаен гняв — сякаш я обвиняваше с мълчанието си.

По калдъръмените улици се бе разляла мътно-бяла мъгла, която се движеше и извиваше лениво, като студенокръвна, безока твар, задушаваща жертвата си в смъртоносна хватка.

Джейн погледна надолу — краката ѝ под коленете не се виждаха — сякаш бяха отрязани. Като че бе стъпила в река от мляко.

По тялото ѝ премина студена тръпка.

Къщите наоколо бяха притихнали и неми, целите покрити с паяжина от избуял отровен бръшлян. Прозорците им бяха тъмни и слепи. Градът изглеждаше изоставен, сякаш от десетилетия.

Високо над покривите градският часовник показваше 11:55, но когато го погледна за втори път, забеляза, че стрелките му не помръдваха.

Джейн започна да се озърта напосоки, внезапно притеснена дали мъжът от предишната нощ ще е тук и сега.

Закрачи — бързо, без посока, с надеждата, че също както миналата нощ, ще се озове в портокаловата градина.

Мъглата се извиваше след нея на спирали, а вихрите ѝ се раздипляха от движението ѝ в отровни водовъртежи.

Дали беше минавала по тази улица преди? Не можеше да си спомни. Всичко изглеждаше едновременно познато и невъзможно.

Продължи да крачи все по-бързо, избирайки улиците, в които светлината на лампите бе най-силна — сякаш светлината можеше да я спаси. След няколко преки вече беше напълно объркана. Потърси с поглед градската кула, но сградите тук бяха по-високи, безименни и притиснати една до друга, скривайки всеки ориентир.

И тогава нещо прошумоля между две къщи отдясно.

Джейн застина.

Опита се да фокусира погледа си, но дрезгавата светлина на лампите изтляваше безсилна в гъстата мъгла, която като жива постоянно променяше формата си.

После, в тишината, се чуха тежки, приглушени стъпки.

Въздухът в гърдите на Джейн се вледени. Сърцето ѝ заблъска като обезумяло — туптеше бясно и дълбоко, като че ли някой отвътре се опитваше панически да излезе.

Тя се затича, вече наистина уплашена. Бягаше без посока, без мисъл — само първичен, животински инстинкт.

--

След още няколко преки се озова на малък площад, в чийто център стоеше изсъхнал фонтан — застинал като паметник на нещо забравено.

От него се разклоняваха четири улици.

Джейн се огледа, задъхана, с длан върху гърдите си. Нямаше къде да се скрие. Всички улици изглеждаха еднакво враждебни и страшни.

Уличните лампи неусетно се бяха превърнали в старовремски фенери от ковано желязо с трепкащи, анемични пламъци — безсилни, крехки и почти прозрачни. Огънчетата пулсираха в ритъм с нейния страх, сякаш отразяваха ударите на сърцето ѝ.

Тя се заслуша. Стъпките вече отекваха по-ясно — по-тежки, по-уверени. Някой вървеше след нея.

Бавно, не защото се страхуваше да я настигне, а защото знаеше, че няма нужда да бърза.

Паниката отново я заля. Джейн се завъртя, готова да побегне по някоя от улиците, когато зад фонтана нещо помръдна.

Мъглата се сгърчи — болка проряза тялото ѝ — и върху млечната ѝ повърхност се отвори цепнатина, подобна на разпукана рана.

Оттам, плавно и без звук, се търкулна портокал.

Малък. Оранжев. Сияещ в студената мъгла.

Джейн го проследи с поглед, докато се търкаляше към една от улиците на площада, оставяйки след себе си тънка следа от светлина — като диря от изчезваща надежда.

Какво беше това? Имаше ли още някой тук?

Стъпките зад нея забързаха.

Нямаше време за мислене, нито търсене на логическо обяснение — Джейн хукна след портокала. Той подскачаше пред нея като светлинен водач, разсичайки мъглата, а градът зад нея се смаляваше, гърчеше, издишаше — като задушаваща се твар.

В един миг върху стената на една от къщите видя дългата, разкривена сянка на преследвача си. Погледна през рамо и за секунда ѝ се стори, че различава силует — черен, без лице.

Сърцето ѝ заби още по-диво.

Опита се да ускори, но краката ѝ вече не я държаха.

Обърна се отчаяно да потърси портокала и… се озова на входа на градината — мъглата се разтвори като воал, а градът зад нея се стопи без звук, като въздишка.

…

Преходът бе толкова рязък и неочакван, че ѝ трябваха няколко секунди, за да осъзнае какво се бе случило.

…Сара?

Гласът прозвуча почти като въздишка, но толкова неочаквано, че Джейн подскочи, а дъхът ѝ заседна в гърлото. Обърна се рязко към посоката на звука — и застина.

Това име…

Нещо отекна дълбоко в нея и продължи да се разлива, повтаряйки се все по-тихо и по-навътре.

На пейка под едно от дърветата седеше малко момиченце — на не повече от десет или единайсет. Косата ѝ беше разрошена, влажна, сякаш току-що бе станала от леглото, а лицето и очите ѝ бяха леко подпухнали, сякаш наскоро бе плакала. Детето беше само по нощница и с боси крачета. Интересно — това кал ли беше по петите ѝ?

В ръцете си детето държеше нещо оранжево, но щом забеляза, че Джейн го гледа, бързо го прибра в някакъв джоб.

Нощница с джобове. Джейн едва не се усмихна — абсурден детайл, дори за сън. И после си спомни — и нейната нощница навремето също имаше джобове. Колко се смяха тогава с майка ѝ…

— Казвам се Сара — каза детето вече с малко по-силен глас.

На Джейн ѝ се стори, че в думите ѝ имаше и въпрос, но момиченцето бързо добави:

— Но ти вече знаеш това… — сякаш фактът бе очевиден.

Миг по-късно очите ѝ се разшириха и тя почти прошепна:

— А също така… трябва да се махнем оттук, защото…

Момичето замлъкна. Погледът ѝ внезапно се измести — някъде зад Джейн, в дълбочината на сенките.

Тя рязко се обърна, но зад нея нямаше никого. Само зеещата порта на градината и разкривените, пречупени сенки на дърветата.

Когато се обърна обратно, детето вече беше станало от пейката и се отдалечаваше с бързи крачки навътре в градината.

Джейн премигна няколко пъти, опитвайки се да се съвземе. Не беше първият път, когато говореше с някого в съня си — но в това дете имаше нещо различно, твърде плътно, твърде реално.

Тя усети с цялото си същество, че трябва да я последва.

Затича се, за да я настигне.

— Почакай! — извика тихо.

Детето се обърна и ѝ направи знак с пръстче да замълчи. Джейн забеляза, че под очите ѝ се бяха появили тъмни сенки.

Джейн отново погледна назад — нервно, почти отчаяно — но освен вятъра и шумящите клони там нямаше нищо.

Само портата, която се беше затворила.

Сама.

…

Двете вървяха мълчаливо.

Вятърът бе утихнал, но въздухът сякаш се сгъстяваше с всяка крачка. Портокаловите дървета в тази част на парка растяха по-нагъсто, клоните им се преплитаха и затваряха като купол над главите им.

Джейн забеляза, че плодовете вече не бяха свежи и зрели, а полуразпаднати, някои пробити и червиви — като гниещи фенери. Листата вече не бяха зелени, а пепеляви, полупрозрачни. Между клоните им зееха празни пространства, като белези по кожа.

Клоните се сгъстяваха около нея и ѝ ставаше все по-трудно да поддържа темпото на момиченцето, което крачеше, без да забелязва сгъстяващата се около тях растителност.

Миризмата в парка бе станала задушаваща — смес от старо вино, влажна земя и нещо по-тъмно, което не можеше да назове.

Някъде в далечината се чу трясък — като счупен клон. После друг. Сякаш нещо тежко се движеше между дърветата, следваше ги, но винаги извън погледа им.

— Не говори — прошепна Сара, без да се обръща. — Той познава гласа ти. Чува го дори през сънищата на другите.

Гласът ѝ беше тих и детски, но думите — странно възрастни.

Под краката им земята бе влажна, мека и лепнеща. Вече не крачеха по павирани алеи, а по покрита с мъх пътека, която само детето можеше да следва. Стъпките им потъваха в тишината.

Всеки път, когато Сара се обръщаше назад, Джейн забелязваше промяна — лицето ѝ ставаше все по-бледо и уморено. Сенките под очите се задълбочаваха, а погледът ѝ се замъгляваше, като че светлината вътре в него угасваше бавно. Косата ѝ постепенно полепна по челото, сплъсти се на тъмни, мазни нишки и се удължи, докато стигна до кръста.

Нощницата потъмня не от мръсотия, а сякаш от самото време — изтъняла, похабена, като плат, преживял твърде много сънища.

— Още съвсем малко! — прошепна тя, а в гласа ѝ проскърца нещо ръждиво.

Джейн искаше този сън да свърши. Искаше да се събуди, да спре, да я прегърне — но колкото и да ускоряваше крачка, не можеше да я настигне.

Сякаш самата гора се опитваше да я задържи — въздухът се сгъстяваше, тревите се вплитаха в глезените ѝ, а сенките между дърветата се разтягаха като лепкава паяжина.

Тогава видя свраките. Бяха накацали по високите клони, в тежкия здрач — лъскави като сенки, потопени в мастило. Очите им блестяха мълчаливо, студено, и всички бяха вперили поглед в нея.

Вятърът се надигна и зашепна през листата — глух, подземен шепот, който сякаш идваше от самата земя.

После се чу тежък, влажно-плътен звук — нещо падна от дървото.

Портокал.

Търкулна се бавно през мъха и тя понечи да го спре с крака си.

— Не, не го докосвай! — изхриптя детето.

Тя подскочи. Гласът звучеше чуждо — по-дълбок, прекършен.

И когато погледна към Сара…

…там вече почти нямаше дете.

В нея се взираше грохнала старица. Лицето ѝ бе хлътнало, а кожата ѝ — пепелива и дълбоко набраздена от безжалостния почерк на времето.

Очите ѝ бяха станали мътни и стъкленосиви. Косата — избледняла, спластена на влажни кичури.

А нощницата — провиснала като парцал върху прекалено дребното и прекалено крехко тяло.

Джейн неволно издиша — не от страх, а от внезапна, режеща болка, сякаш тялото на детето-старица отекна в нейното собствено.

Сара вдигна треперещ пръст към устните си — жест на молба, на предупреждение, на отчаяние.

— Мислех, че ще успея да те скрия в моя сън… но… оттук… ще трябва да продължиш сама. — Гласът ѝ бе тежък, мокър от хрипове, сякаш всяко вдишване ѝ причиняваше агония. — Следвай портокала. Той ще те отведе до края на парка. До вратата. Надявам се… да те пусне да минеш. Бързай! И не поглеждай назад! А аз ще се опитам да го задържа.

Зад тях се чу рязко изпращяване на счупени клони — като изстрели в мрака.

Едва сега Джейн забеляза, че денят е изтлял и около тях гората вече беше потънала в метален сумрак и оловни сенки.

Тя усети как в гърлото ѝ се надига плач — остър, детски, почти примитивен — и за миг ѝ се прииска да се свие на земята, да се сгърчи, да се смалява, докато накрая не се превърне в точка.

Това дете-старица ѝ напомни за самата нея — но преди много години, когато… светът още имаше смисъл.

Мисълта я удари внезапно, с дивата сила на ураган: тежка, необяснима, неправилна, прекалено голяма за разума ѝ.

Но Сара не ѝ позволи да се изгуби в нея.

Малката ръка се вкопчи в нейната — неестествено силна — и я дръпна напред, тласкайки я след търкалящия се между храстите портокал.

Усилието, допирът, този рязък жест — всичко това я изтръгна от унеса.

Джейн залитна, опита да се задържи, направи неуверена крачка… после още една… и още — и в следващия миг вече тичаше.

Мъглата лепнеше по лицето ѝ.

Или това бяха просто сълзи.

…

Портокалът подскачаше пред нея — нереален, леко фосфоресциращ, като миниатюрен залез, събран в сфера.

В тази мрачна, изкривена гротеска, в която се беше превърнала градината от съня на Сара, той бе единственото нещо, което бе успяло да запази цвета си.

Джейн тичаше след него, а земята под краката ѝ сякаш се променяше с всяка стъпка. Мъхът бе изчезнал; на негово място имаше мокра, лепкава кал, покрита с години трупани гниещи листа. Краката ѝ потъваха все по-дълбоко с всяка стъпка и усилието да продължи ставаше все по-голямо.

Корените на дърветата — дебели, извити като жилести ръце — се криеха под повърхността и я спъваха. Понякога се увиваха около глезените ѝ, като живи, хищни примки.

Клоните провисваха все по-ниско над нея, остри като нокти; скубеха косата ѝ, дращеха ръцете ѝ. Сякаш цялата гора се бе наговорила да я спре, да я задържи за себе си.

Тя искаше да спре. Дробовете ѝ горяха, гърдите ѝ се свиваха болезнено, а всяко движение ѝ струваше като разкъсване. Но сънят — или нещо вътре в него — внушаваше с неоспорима сигурност, че ако спре, преследвачът ще я настигне.

Тягостното усещане за капан я изтощаваше и объркваше.

Чуваше дъха си — хриплив, тежък — но… удвоен.

Някакво ненормално ехо повтаряше всеки звук. Прииждаше на вълни и в един миг Джейн разбра: това изобщо не беше ехо. Това беше нечий чужд дъх.

Краката ѝ се вкопаха в калта. Тя замръзна, задържала дъха си.

И отново го чу — близо, прекалено близо — приглушен, влажен звук, като когато мокър плат се влачи по камък.

Вятърът се надигна рязко. Листата зашепнаха над главата ѝ не като дървета, а като тълпа гласове — настойчиви, предупредителни. Или молещи.

Не знаеше кое от двете е по-лошо.

Джейн си позволи да погледне назад. Само за миг. Само за половин дъх.

И видя.

Висока фигура — неестествено тънка, черна като смола. Очертанията ѝ трептяха, разкъсваха се и се събираха отново, сякаш беше направена от жива сянка.

Лице нямаше.

Или имаше: гладка, празна повърхност, като тъмна вода, в която луната никога не намира отражение.

Когато фигурата леко наклони глава, въздухът се изпълни с остър трясък — звук от пречупващи се клони, прозвучал като изстрел.

Страхът я прониза като ледена игла.

Джейн се обърна рязко напред и продължи — не вече бягайки, а препускайки, като животно, което усеща огъня по петите си.

Портокалът пред нея се търкаляше неуморно, но и неговата светлина започна да отслабва, да премигва — като умиращ фенер.

Това я изплаши още повече.

След секунди, които се разтеглиха в часове, мъглата пред нея се разкъса — не плавно, а сякаш някой я беше дръпнал грубо настрани, като воал, разпран от невидими ръце.

…

Внезапно Джейн се озова върху позната, но странно изоставена паркова пътека.

Тя беше постлана с едри, изгладени от времето камъни и ако не беше високо избуялата на кичури трева между камъните, щеше съвсем да прилича на оголено речно дъно.

Щом стъпи върху първия камък, калта по краката ѝ се размаза по гладката му повърхност и тя едва се задържа права.

Мъглата около нея се бе сгъстила толкова много, че вече приличаше не на въздух, а на ситен, лепкав дъжд, който полепваше по кожата и дрехите ѝ.

Продължи напред с внимателни, несигурни крачки, разперила ръце като въжеиграч над бездна.

Зад нея мъглата се гърчеше като чудовищна стена от извиващи се сенки — сякаш цялото място се опитваше да се сгъне върху себе си и да изтрие пътя ѝ обратно.

Тя усещаше, че мъжът, който я преследваше, е вече съвсем близо — присъствието му тежеше между лопатките ѝ като ледена ръка. Вече ясно чуваше острите, пращящи звуци, напомнящи чупене на кости, докато той безмилостно кършеше клоните на дърветата, за да си пробие път към нея.

Джейн ускори крачка.

Последният ѝ ориентир — малкият портокал — се търкаляше напред, слаб оранжев отблясък в това безцветно пространство от призрачни сенки и безумие.

Тя го следваше отчаяно, изпаднала в паника да не го изгуби.

— Не… не ме оставяй… — прошепна, без да знае на кого говори — на плода, на себе си или на спомена за Сара.

Но портокалът внезапно подскочи високо — сякаш се удари в невидим ръб — и изчезна в мъглата.

Паниката експлодира в гърдите ѝ.

Сърцето ѝ заблъска така силно, че звукът заглуши дори пращящите клонки и приближаващия ужас.

Дишането ѝ се разкъса на парчета; ушите ѝ заехтяха от лудия, пулсиращ тътен на собствената ѝ кръв.

И тогава — от мъглата пред нея — изскочи тъмният, висок силует на метална врата.

Портата?

Изходът!

„Моля те… моля те…“ — мислите ѝ се превърнаха в шум.

Джейн рязко се опита да спре, но хлъзгавите камъни я предадоха. Тя подскочи напред, размахвайки ръце, изгубила равновесие.

Времето се сгъсти.

С последно усилие тя протегна ръка напред, но си даде сметка, че скоростта ѝ беше твърде висока и няма да успее да спре навреме. Стисна очи в очакване на сблъсъка.

И тогава нечия ръка я сграбчи за рамото.

Тя изпищя, неспособна да задържи ужаса, който избухна в гърдите ѝ.

Пръсти се впиха в плата на пижамата ѝ и я дръпнаха назад с такава сила, че тялото ѝ се изви като лък.

Протегнатите ѝ напред ръце удариха в металната врата — студът беше толкова рязък, че кожата ѝ изтръпна мигновено.

Някакъв невидим, остър ръб се заби в слабините ѝ и тя изохка.

Инерцията я повлече напред и челото ѝ срещна ледената, влажна повърхност.

Светът се вдлъбна в себе си и се пръсна на хиляди звънтящи остриета.

Тя мигна и се взря объркана в счупеното огледало пред себе си.

В него видя как отражението на ръката на преследвача — нечовешки дълга, все още стиснала парче от дрехата ѝ — се отдръпва и потъва в гърчещата се мъгла зад нея.

И после, долетял от друго измерение, отекна детски писък.

Много далечен.

Много близък.

Завъртя се рязко — само за да се взре неразбиращо в люлеещите се завеси над ваната в банята ѝ.

Някой — или нещо — току-що се беше скрило зад тях.

…

Джейн стоеше в банята и се опитваше да успокои дишането си. Дробовете ѝ горяха, сякаш бе тичала.

Пристъпи несигурно напред и дръпна рязко завесата на ваната. Разбира се, там нямаше никой.

Подът беше хладен и истински под пръстите ѝ. Краката ѝ тежаха. И… бяха мокри.

Рязка болка премина през слабините ѝ — едва тогава разбра, че се беше ударила в ръба на каменния плот около мивката. Може би именно това я беше събудило.

Облегна се на студената повърхност и усети как коленете ѝ леко омекват.

Болка проряза челото ѝ. Вдигна ръка и го докосна, като очакваше да открие кръв по пръстите си, но такава нямаше. Само ледена пот.

Нима бе ходила насън?

Как се беше озовала в банята?

Извъртя се към огледалото. То беше цяло — без пукнатина. Но повърхността му бе покрита със сребриста пара, като че ли отвътре бе прилепнала мъгла.

Направи крачка напред, за да провери лицето си — и застина. Мократа ѝ коса, прилепнала на тежки, сплъстени кичури, обрамчваше лице… без лице.

Празно и гладко, като изтрита от времето скулптура.

Без очи. Без нос. Без уста. Абсолютна празнота.

Тялото ѝ се вкамени.

Сърцето ѝ — също.

Погледът ѝ се вкопчи в отражението: Това не съм аз. Това не може да съм аз.

Мисълта увисна на ръба на съзнанието ѝ като човек над бездна: „Все още сънувам. Това трябва да е сън. Това трябва да е част от съня.“

С всеки следващ дъх паниката се отдръпваше — на сантиметри. Сърцето ѝ започна бавно да забавя лудия си ритъм.

И тогава — точно когато повярва, че успява да си върне контрол над себе си, празното лице в огледалото започна да се пуква отвътре.

Не като стъкло, а като тънка ледена кора, под която нещо настояваше да излезе.

По празната повърхност се появи тънка бръчка — там, където би трябвало да е челото.

После втора.

Трета.

Сякаш невидима ръка скицираше нова физиономия върху празното платно на отражението ѝ.

Другото лице започна да се оформя бавно и мъчително: очи — огромни, лъскави, сиво-сини, също като на майка ѝ; кожа — бледа и повяхнала; напукани, сухи устни; и цяла паяжина от бръчки — като карта на безвъзвратно отминало време, което не беше нейното.

Това не беше нейното лице.

Отне малко време на шокираното ѝ съзнание да разпознае в старческите черти лицето на момиченцето от парка. Сара.

Сега — почти прозрачна старица, изядена от време, от страх и от онова, което ги бе преследвало.

Лицето ѝ се притисна към огледалото, сякаш стъклото я задържаше насила.

Очите на детето-старица се разшириха още повече, устните ѝ се раздвижиха без звук, опитвайки се да изрекат нещо, а пръстите ѝ се сплескаха по невидимата повърхност и неистово зашляпаха по стъклото в отчаян опит да пробият повърхността.

„Това е най-странният сън, който някога съм сънувала“ — мисълта прелетя покрай ръба на вибриращото от ужас съзнание на Джейн и се изгуби като преминаващ в далечината влак.

…Лицето на Сара в огледалото се мъчеше да изрече нещо — думите се блъскаха в невидимата повърхност като птици в стъкло.

Паниката в погледа ѝ беше толкова ярка, че Джейн усети как собственото ѝ сърце пропуска удар.

Джейн отвори уста да извика, но не успя — защото в същия миг някой започна да натиска вратата на банята отвън.

Бавно.

Натиск, после пауза.

После пак — по-силно.

После с упорство, което пронизваше тишината.

Дръжката се завъртя с метално поскърцване, което се вряза в тишината като ръждив нож.

Джейн се завъртя рязко — краката ѝ все още мокри и залепнали за плочките.

Последвал ме е. Не знам как, но е успял да ме последва… тук. — абсурдната мисъл се впи в съзнанието ѝ.

Сара в огледалото мълчаливо крещеше. Размахваше ръце, отчаяно се опитваше да ѝ каже нещо, но Джейн беше твърде ужасена, за да осмисли жестовете ѝ.

Тя отстъпи назад. Ръцете ѝ се изстреляха нагоре към лицето в несъзнателен жест на неконтролируем ужас. Лакътят ѝ бутна рафта под огледалото и всичко, което се намираше върху него, полетя във въздуха: четката ѝ за коса, четката за зъби, малко стъклено шишенце с любимия ѝ парфюм и още, и още.

Всички те за миг увиснаха във въздуха, след което започнаха да падат бавно — прекалено бавно! — към пода на банята, сякаш въздухът беше станал гъст като сироп.

Първо на земята се стовари четката ѝ за коса — острият звук отекна в главата ѝ като огромен гонг.

Последва я кутийката ѝ за бижута, която изпълни тясното пространство с разляла се вълна от звукови искри, щом цялото ѝ съдържание се разсипа по студения фаянс.

Последваха още и още звуци — туптящи като забързан сърдечен ритъм.

След като целият грохот от падналите предмети заглъхна, вратата продължи да се отваря с настойчив, бавен напън.

И тогава — от отвора се подаде ръка.

Дълга.

Сиво-бледа.

С мокра кал по пръстите.

Светът сякаш спря да диша.

— Това е само сън, това е само сън, това е само… — повтаряше си Джейн като заклинание, като молитва, но смисълът на думите сякаш не достигаше до съзнанието ѝ.

И точно преди вратата да се отвори докрай… Сара в огледалото спря да крещи.

Джейн направи крачка назад — и нещо се хлъзна под босите ѝ пръсти. Четката за коса.

Тя загуби равновесие — падна назад — замахна с ръце — опита да се хване за нещо, за каквото и да е — и в този момент вратата се отвори напълно. Едрата тъмна фигура на мъжа се спусна към нея.

Джейн изкрещя. Плочките се завъртяха. Светът се разкъса. Загубила равновесие, тя полетя назад, но вместо да се удари в студения под, тялото ѝ продължи надолу, потъвайки в нещо меко, което сякаш обгърна цялото ѝ тяло и тя…

…се събуди в леглото си, бясно размахвайки ръце, сякаш се опитваше да изплува от дъното на дълбок басейн.

4.

Джейн седеше в леглото, бясно озъртайки се на всички страни, убедена, че кошмарът я е последвал в реалния свят. Беше задъхана, цялата мокра от пот, а завивките се бяха усукали около краката ѝ като въжета.

Стаята беше тиха. От прозореца се промъкваха първите несигурни лъчи на есенното слънце. По стените се сгъстяваха сенки, но нито една не се движеше.

Сърцето ѝ още блъскаше в гърдите, отказвайки да се успокои.

Що за сънища бяха това? Никога досега не ѝ се беше случвало подобно нещо.

В гърба си усещаше напрежение и тъпа болка, сякаш наистина се беше огънала в онази неестествена поза от съня.

„Това беше сън… само сън… Нали?“

Бавно преметна крак над ръба на леглото и стъпи на пода, опитвайки се да се увери, че всичко е истинско, стабилно, неподвижно.

Студеният паркет под стъпалата ѝ донесе първата капка спокойствие, от която така отчаяно имаше нужда.

Хвана главата си в ръце, сякаш тежеше повече, отколкото можеше да понесе, и остана така, докато дишането ѝ се успокои.

Прокара пръсти по очите, по носа, по устните си — сякаш отмиваше спомена за нощния кошмар, а същевременно проверяваше дали лицето ѝ изобщо е там.

Косата ѝ беше влажна и студена на пипане.

Тъкмо се изправяше, готова да отиде в кухнята — колкото се може по-далеч от леглото — когато изпод него се чу познато тежко туп.

Последвано от онзи звук. Звукът, който най-много се надяваше никога повече да не чуе.

Търкаляне.

Джейн рязко издърпа краката си нагоре и стисна коленете до гърдите си, за да не изпищи.

И тогава — точно както се страхуваше — изпод леглото ѝ се търкулна портокал.

Противно на всички физични закони, той прескочи прага на вратата…

…и се плъзна право в джоба на пижамата на малката Сара, която стоеше на вратата и се усмихваше.

— Това е най-шантавият сън, който някога съм сънувала — каза Сара, пристъпи напред и вратата след нея се затвори сама.

5.

Джейн издиша продължително — така, сякаш бе сдържала дъха си цяла вечност. Сърцето ѝ още подскачаше като птица, блъскаща се в прозорец.

Сара, отново във вида си на малко момиченце, облечено в пижама на цветя, пристъпи към леглото с босите си, вече чисти крака и седна на далечния ръб. Продължаваше да се усмихва.

Постояха така известно време, гледайки се мълчаливо, докато накрая Сара бръкна в джоба на пижамата си и извади портокала. Натисна кората му с малкия си, но забележително силен палец и започна да го бели — бързо, сигурно, с уверени движения.

Във въздуха се разнесе аромат на лято и живот — наситен, сладък, топъл цитрус.

Главата на Джейн се замая от неочакваната, почти опияняваща миризма. Усети как устните ѝ се изкривяват в неволна усмивка.

— Искаш ли? — попита Сара и протегна ръка с половината от обеления портокал.

Без да се замисли, Джейн посегна и взе парчето. После замръзна — за миг, едва миг — но реши, че няма от какво да се страхува.

Портокалът бе сладък като далечен спомен от детството. Сокът му изпълни устата ѝ, разля се по брадичката ѝ, топъл и жив.

Сара също бе хапнала голямо парче и когато очите им се срещнаха, и двете бяха със сок, стичащ се от ъгълчетата на устата им.

Едновременно избухнаха в смях — Сара в искрен, детски смях, а Джейн в нервен, но пълен с облекчение.

--

След като изядоха портокала, Джейн се почувства значително по-спокойна. Ароматът на цитрус още се носеше във въздуха — нежен, топъл, създаващ усещане за близост и непознат уют.

 — Това още е сън, нали? — попита тя след малко, макар че не беше сигурна дали е готова за отговора.

— Със сигурност! — заяви детето. — Само не мога да разбера как го сънуваме и двете едновременно.

Джейн примигна няколко пъти, опитвайки се да осмисли думите ѝ.

— Това твоята стая ли е? — продължи малката с въпросите си. Джейн щеше да отговори утвърдително, но първо реши да се огледа по-внимателно.

Приличаше на нейната. Толкова много, че когато се беше „събудила“ тук, за миг дори си беше помислила, че е истинската.

Но сега вече не беше толкова сигурна.

Сара скочи на крака и отиде до прозореца, дръпна пердето рязко и впери поглед навън.

— Хм, небето изглежда фалшиво — констатира тя равнодушно и тръгна да разглежда останалата част от стаята.

Джейн повдигна вежди.

— Какво… имаш предвид? — изправи се и също отиде до прозореца.

Загледа се в здрачната светлина, без да може да разбере дали е рано сутрин, или слънцето току-що бе залязло. Небето имаше множество странни оттенъци. Сякаш някой се бе опитвал да го нарисува многократно върху различни листи — мокрил ги бе и ги бе изсушавал отново и отново в търсене на правилния нюанс, а накрая се беше отказал и ги бе разпилял всички по небосвода в някакъв калейдоскопичен шарж.

Къщите бяха странно познати — но цветовете, формите, ъглите… бяха леко сбъркани — като рисунка, направена по спомен.

Улицата се спускаше под странен наклон. Дърветата стояха прекалено далеч едно от друго. Всичко изглеждаше неестествено и несъразмерно.

Джейн я погледна, но не намери думи, с които да ѝ отговори. Само кимна едва.

Тъкмо щеше да се отдръпне от прозореца, когато прозвуча ударът на часовникова камбана.

Един. Два. Три.

Тя потърси кулата с поглед и замръзна ужасена. Позна часовника, но последния път, когато го беше видяла, той не работеше.

Вече знаеше откъде ѝ е познат този град и тези улици. Това счупено небе.

По гърба ѝ пробягаха студени тръпки. Тя пусна пердето и отстъпи назад.

Сара бе разгледала книгите в библиотеката ѝ и сега тъкмо се навеждаше да види чашата ѝ за вода на нощното шкафче.

— Хей, имам същата чаша! — извика тя изненадано. — С Дъфи Дък и… всички останали! Само че, моята е чисто нова, а твоята е стара и спукана!

… Не плачи… — Виж, чашата е още цяла. Пукна се, но все още може да се ползва! — гласът на майка ѝ прозвуча в главата на Джейн, сякаш бе до нея в стаята.

Детето остави чашата обратно на масичката, удряйки я достатъчно силно, за да се свие сърцето на Джейн. Но чашата издържа.

Странно, но когато я погледна отново, Джейн така и не успя да види пукнатината, която минаваше точно през шията на Дъфи Дък. Спомни си колко безутешно плака навремето, защото си мислеше, че така Дъфи изглежда, сякаш е обезглавен.

— Много странно, тук всичко прилича на моята стая, но е малко по-различно — констатира Сара. — Ето например този стол. Детето се спусна и се тръшна на стола в ъгъла. — Същият е като моя, но… — тя се опита да го раздвижи, но без успех. — Моят се люлее, а този не. Скука! — обяви тя, стана от стола и се върна към библиотеката.

— А също и тази книга — мама ми я чете преди лягане, но тази е чиста, а върху моята съм рисувала с химикал — махна тя с ръка — когато съм била малка и глупава.

Джейн още се взираше невярващо в стола си за четене, който веднага след като Сара беше станала от него бе започнал… да се люлее.

Детето остави книгата и се върна на леглото.

Джейн не можеше да види добре, но някак си бе сигурна, че и книгата се беше променила и вече имаше драсканици по корицата си.

Що за странен сън беше това!?

— И тази лампа е същата като моята. Само че моята има ключ за включване, а тази — детето започна да я оглежда внимателно — като че е счупена!

— Включва се със сензор — започна Джейн, но лампата внезапно се включи и детето изръкопляска победоносно!

Както предполагаше — сега лампата имаше стар метален ключ за включване и изключване.

Джейн преглътна. Усети как кожата по ръцете ѝ настръхва.

Едва сега забеляза, че там, където беше минало детето, цветовете на килима бяха станали по-ярки и цветни.

В гърдите ѝ се надигна смътно усещане, не болка, а познато напрежение, като при спомен, който се опитва да изплува.

Тя се върна до леглото и седна срещу Сара.

— Добре, тук се случва нещо много странно. Не може и двете да сънуваме един и същи сън едновременно.

— А защо не? — полюбопитства Сара.

— Ами защото… — запъна се Джейн. — Сънищата са… лични. Те се случват в главата на човек, няма как да бъдат споделени. През нощта мозъкът обработва сетивната информация, възприета през деня, различните мисли и преживените емоции, подрежда ги и складира най-важните като спомени. Това всъщност е сънуването.

Сара я погледна с леко наклонена глава, сякаш обмисляше следващата си реплика.

— Значи… съм те виждала някъде и затова те сънувам?

— Ами… — започна Джейн. — Работата е там, че всъщност… аз сънувам теб.

Сара се намръщи — объркано, почти разплакано.

— Не. Не. Не. — засмя се тя нервно, този път без онази ясна, детска лекота. Усмивката ѝ се пречупи и за първи път по лицето ѝ премина сянка. — Това е моят сън. Ти дойде в моя парк, аз те спасих от мъжа без лице… После се опитах да те предупредя през огледалото, но ти… не ме чуваше. А после… — тя сбърчи чело, сякаш търсеше липсваща дума — …се озовахме тук.

Гласът ѝ затихна. И за пръв път в него се появи страх.

— Тази стая прилича на твоята — продължи тя, — но виж… вече се променя. Става като моята.

Тя посочи към стола в ъгъла.

Столът продължаваше да се люлее сам. Джейн усети как кожата ѝ настръхва до болезненост.

И тогава — невидима вълна премина по стаята — тапетите по стените започнаха да избледняват. Цветът им се оттегли, после отново се промъкна на повърхността, но вече в друг десен — светъл, пастелен, обсипан с детски цветчета.

Чашата на шкафчето — нейната чаша — се пропука пред очите ѝ, линията пропълзя като дълбока рана… и после изчезна. Чашата отново беше нова. После пак стара. После едновременно и двете, сякаш реалността не можеше да реши коя версия е вярната.

Джейн гледаше този невъзможен танц на предмети и пространство и с всяка изминала секунда усещаше как нещо в нея започва да се предава.

--

Последното, което искаше, беше да затъне още по-дълбоко в този кошмар.

Случващото се наоколо ѝ беше по-ужасяващо и от самия безлик преследвач.

Той поне имаше форма. Това тук беше… нестабилност. Разпад, за който не можеше да намери никакво обяснение. Спомен, който се разливаше и се отричаше едновременно.

Джейн преглътна — гърлото ѝ беше сухо като напукано стъкло.

„Трябва да се събудя — помисли тя. — Трябва.“

— Добре — каза Джейн високо, рязко, с тон, който дори на нея ѝ прозвуча чужд. — Нека сънят е твой. Но аз не искам да съм повече в него.

Тя се изправи внезапно и въздухът около нея трепна, сякаш стаята беше жива и реагираше на движението ѝ.

— Затова си тръгвам! — хвърли тя през рамо и направи няколко решителни крачки към вратата.

Вратата… която допреди миг бе напълно обикновена, сега беше покрита отгоре до долу с детски рисунки — слънца, къщи, смеещи се портокали, несръчни човечета с криви усмивки. Някои листове бяха залепени накриво, други едва се държаха на по един ъгъл, потрепвайки сякаш от собствено дишане.

— Не! Не, не, НЕ! — изкрещя Сара. — Почакай! Не отваряй вратата!

Тя се спусна след Джейн, но ръцете ѝ се плъзнаха във въздуха — не успя да я хване навреме.

С едно рязко движение Джейн дръпна дръжката.

И светът… смени кожата си.

6.

Стоеше на прага на дълъг коридор.

Беше боядисан в зелено — онова отровно, старо зелено, което винаги мирише на влага и стари кърпи. Подът бе покрит с пожълтял, раздран на места линолеум, който се надигаше от влагата.

От тавана висеше разклатена крушка, но светлината ѝ беше така слаба, че коридорът изглеждаше не толкова тъмен, колкото безкраен.

В далечината — десетки метри напред, много повече, отколкото би трябвало да има в един апартамент — имаше стая с широко отворена врата. Светлината, изливаща се оттам, беше бяла, сурова, болнична и очертаваше голям изкривен квадрат върху отсрещната стена. В самия край на коридора се чернееше масивна метална врата — същата, каквато беше видяла в парка.

Джейн се обърна рязко назад.

Стаята я нямаше.

На нейно място се издигаше стълбище — стръмно, тясно, дървено, водещо нагоре в непрогледен мрак. Извито като вътрешността на кула.

Сара седеше на последното стъпало. Дребното ѝ тяло изглеждаше още по-малко в полумрака. Тя бе свила колене към гърдите си и бе прегърнала главата си с две ръце.

— Къде сме? — прошепна Джейн. Гласът ѝ прозвуча като чужд шепот, изречен от дълбините на коридора.

Сара повдигна глава. Лицето ѝ беше бледо като хартия.

— Там… откъдето започна всичко — каза тя тихо.

Но гласът ѝ вече нямаше детска звучност. Звучеше дълбоко, кухо и изкривено.

И светлината от отворената врата в далечината пулсира — веднъж, два пъти, като сърце.

--

Джейн стоеше неподвижно в началото на коридора, без да знае какво да направи. За миг ѝ се стори, че коридорът потрепери, и тя панически се подпря с една ръка на стената. Зелената боя под пръстите ѝ се оказа влажна и студена. На места се лющеше на тънки ленти с разнищени краища, под които прозираше друг цвят — бледожълт, после син, после нещо розово, детско, почти весело.

Сякаш коридорът не можеше да реши какъв да бъде.

Или какъв е бил.

По тавана нямаше крушки. Само безкрайни разкривени пукнатини, от които се процеждаше някаква лепкава, болнава светлина. Въздухът бе нагнетен от електричество, което вибрираше в кътниците ѝ и оставяше неприятен метален вкус на дъното на гърлото ѝ.

— Не трябваше да отваряш вратата — прошепна Сара.

Гласът ѝ сякаш идваше от много далеч. От дъното на кладенец. Изпод черна, мъртва вода.

Джейн гледаше към светлината от стаята в края на коридора. Там, в рамката на вратата, въздухът трептеше. Сякаш бе спомен, който се опитва да задържи формата си.

— Какво има там? — попита тя.

Въпросът ѝ остана без отговор.

— Сара?

Момичето стисна ръце около коленете си още по-силно.

Джейн усети как нещо в стомаха ѝ се сви.

— Мъжът без лице?

Сара повдигна глава. Очите ѝ бяха огромни, тъмни, разширени от ужас, но в тях имаше и нещо друго — гняв. Детски, безпомощен гняв, който не знае как да избухне и затова се превръща в страх.

— Не го наричай така!

— Кого? Кой е той?

Сара преглътна. Устните ѝ потрепериха.

— Татко.

Думата падна между тях толкова тежко, че коридорът сякаш се огъна под нея.

„Татко.“

Джейн усети как тази дума се разля в нея — бавно, тъмно, непоносимо познато. Беше ехо от болка, заровена толкова дълбоко в нея, че бе започнала да я възприема като част от себе си.

„Татко.“

В далечината светлината продължаваше да пулсира.

От отворената стая долетя слаб шум.

--

Въздухът трепна от звука на счупено стъкло.

Сара запуши ушите си с длани.

— Не — каза тя. — Не, не, не…

Джейн направи крачка напред, а под крака ѝ подът изскърца. Сякаш от болка.

— Недей! — извика Сара.

Джейн замръзна, разколебана.

— Трябва да видя.

— Не трябва! — Сара скочи от стъпалото. Беше боса. Върху петите ѝ отново имаше кал. — Не трябва да го гледаш. Не разбираш ли? Ако го погледнеш… — тя избърса ядосано очите си. — Той ще те види.

— Не разбирам, Сара. Мисля, че вече ме е виждал.

Детето поклати глава яростно.

— Не, не, не… Не и истински.

Джейн се обърна към нея. Сара стоеше в началото на стълбището — дребна, разтреперана, с нощница, която се полюшваше около коленете ѝ. В този миг изглеждаше толкова самотна, че страхът на Джейн за миг отстъпи.

И в душата ѝ се прокрадна жал.

— Ела с мен — каза Джейн тихо.

Сара я изгледа така, сякаш беше предложила да скочат заедно в кладенец.

— Не мога.

— Можеш.

— Не! — изкрещя детето. — Не мога! Аз вече бях там!

В този момент се случи нещо странно. Образът на детето сякаш замръзна в пауза, а въздухът около устата ѝ се напука като тънък лед, като стъкло, избухващо от удар. Само за миг Джейн ясно видя в пукнатините чертите на друго лице — цялото в бръчки, измъчено, почти прозрачно. Лицето от огледалото.

После мигът отмина и пред нея отново беше Сара.

Без да разбира защо, Джейн си помисли, че ако сега тръгне сама, ще я изгуби.

Но ако останеше — щеше да загуби себе си.

Протегна ръка.

— Ела. Този път няма да бъдеш сама.

Сара се втренчи в подадената ръка, сякаш не разбираше какво вижда. Малките ѝ пръсти стиснаха силно плата на нощницата, но не пристъпи напред.

--

От стаята в края на коридора долетя женски глас. Думите не се разбираха, но тонът беше гневен, а също и уплашен.

Следващият глас беше мъжки — по-силен, доминиращ. Заплашителен.

Отново се строши стъкло.

Сара изскимтя и се сви, но устоя на импулса да побегне, макар да личеше, че детето е на ръба на силите си.

Джейн не помръдна. Стоеше с протегната ръка. Усети как рамото ѝ започна да изтръпва.

Накрая детето направи една несигурна крачка. После още една.

После, с движение толкова бързо, като че ли се страхуваше да не размисли, хвана ръката на Джейн. Дланта ѝ беше ледена, но истинска.

Щом пръстите им се докоснаха, коридорът сякаш въздъхна.

Нещо се промени в перспективата. Стените вече не ги притискаха така тягостно. Линолеумът под краката им — доскоро нагънат като стара кожа — започна бавно да се изпъва. Коридорът започна да се отдалечава, но същевременно вратата пристъпи към тях. Светлината от нея се разля по пода на дълга бяла пътека.

Джейн стисна ръката на Сара.

— Хайде.

Тръгнаха.

--

Първите няколко крачки бяха бавни. Ръката на детето тежеше като камък в дланта ѝ. После коридорът сам започна да се движи под тях, като ги носеше напред. От двете им страни започнаха да изплуват сенки, които се превръщаха във врати, щом достигнеха повърхността на стените. Невъзможно много врати — много повече, отколкото можеше да има в който и да е дом.

Когато първата се открехна, Джейн едва не отстъпи назад, но това, което видя в тясната пролука, я спря. Това беше нейната северна кухня — старият чайник върху котлона, чашата с чай, тетрадката за сънища.

Какво ставаше тук? Джейн пристъпи към вратата, но тя внезапно се отдалечи, смали се и се превърна в детска рисунка, залепена с тиксо за стената.

Зад друга врата за миг се показа болнично легло. Бяло одеяло. Метална стойка. Прозрачна торбичка с течност. После вратата се затвори сама и потъна обратно в стената.

Зад трета се разнесоха познатите звуци от началото на любима мелодия от Шопен. Само два такта, а после музиката се разтегли, забави се, задъха се и се превърна в дълъг, пронизителен, безличен, механичен тон.

Джейн спря.

Сара пристъпи до нея.

— Не слушай.

— Но това е… беше музика.

— Не, не е.

— Това е…

— …Шопен.

Джейн я погледна учудена и нещо дълбоко в нея се размести.

— Не разбираш ли! — Сара я погледна отчаяно. — Той го пуска. Всеки път. За да ме накара да изляза.

Джейн усети хлад по гърба си. После ръката на детето я дръпна напред.

Отворената врата със светлината беше съвсем близо.

Едва сега Джейн усети, че оттам се носеха различни миризми. Първо я удари тежката миризма на влажен прах. Но само за миг до ноздрите ѝ долетя ароматът на нещо сладко. Дали беше друга миризма, или първата се беше променила — така и не разбра.

Следващият аромат я хвана неподготвена — ванилия. Джейн се спря и затвори очи. В главата ѝ се втурна споменът за топла кухня, слънце по покривката на цветя, брашно по ръцете на майка ѝ… Смях. Формички за сладки. Маргаритки.

Беше толкова неочаквано, че тя почти се усмихна.

И тогава към ванилията се примеси друг аромат — кисел, плътен и… червен, ако миризмите можеха да имат цвят.

Сара стисна ръката ѝ толкова силно, че Джейн едва не извика.

— Не — прошепна детето. — Не, не, не…

Вратата беше пред тях.

Бяла. Обикновена. Разочароваща. Домашна.

Но все пак дълбоко в себе си Джейн разбираше, че това е същата онази врата — металната врата, портата, огледалото — всяка врата, която някога беше отказвала да отвори.

От другата страна се чу мъжки глас.

— Сара!

Детето до нея започна да трепери неудържимо.

— Той ще крещи — прошепна Сара. — После ще тръгне след мен. Не му вярвай. Каквото и да видиш — не му вярвай.

Джейн погледна надолу към нея.

— Защо?

Сара не отговори.

Само каза:

— Видях кръвта.

Джейн усети как дъхът ѝ заседна.

— Къде?

Сара вдигна трепереща ръка и посочи към вратата.

— Там.

В този момент вратата се отвори и светлината ги погълна.

--

Отначало не виждаше нищо.

Бялото беше прекалено ярко. Почти болезнено. Джейн премигна бързо няколко пъти, но това не помогна. Дори със затворени клепачи светлината проникваше навътре, до дъното на черепа ѝ.

Цяла вечност по-късно бялото започна да отстъпва.

Появиха се първите синкави очертания. С всяко премигане ставаха все по-реални. Маса. Стол. Прозорец…

По едната ѝ буза се търкулна сълза. Неочаквана. Неразбираема. Изтръгната насила.

По-назад се появиха кухненски шкафове. После — перде с малки сини цветя. Над тях — лампа с широк, овехтял абажур. В съзнанието на Джейн се появи дума — кухня. Това бе най-обикновена кухня.

И тъкмо това я правеше непоносимо страшна.

Беше се настроила за уродливост, за мръсотия и мъгла, за гниещи портокали, които светят отвътре.

Но нямаше нищо такова.

Имаше портокали, но те бяха на масата в пластмасова купа със сини и червени линии. Бяха свежи, кръгли, лъскави, с малки пори по кората. Един от тях имаше дори дръжчица с две зелени листенца.

Сара издаде звук, който не беше нито плач, нито вик.

Джейн стисна ръката ѝ.

— Това ли е?

Детето кимна, без да откъсва поглед от купата.

--

Беше вечер. Прозорецът бе черен, а в него се отразяваше кухнята — масата, лампата, част от коридора зад тях. Навън валеше. Капките се стичаха по стъклото на дълги, треперещи линии.

Този дъжд ѝ се стори познат. Сякаш го беше чувала и преди. Може би в съня си.

Знаеше, че този дъжд мирише на ръжда.

Отляво се чу женски глас. Джейн рязко извърна глава — сцената сякаш пое дълбоко дъх и се втурна в лицето ѝ.

Жената стоеше до мивката. Очертанията ѝ бяха някак неясни — не както хората по улиците, които се размиваха и изтичаха от паметта ѝ, а като снимка, която някой се опитва да фокусира, докато ръцете му треперят.

— Моля те, не пред нея — гласът ѝ беше непоносимо познат.

Джейн усети как сърцето ѝ се препъна в неочакван спомен.

Не можеше да различи чертите на лицето ѝ, което оставаше в сянка.

Косата ѝ беше вързана. Ръкавите ѝ — запретнати. Пръстите — бели.

Споменът се забави само за миг — после я връхлетя. Брашно. И с някаква плашеща яснота: ванилия.

Беше го разбрала, преди да го усети.

Нещо дълбоко в нея потрепери.

И тогава видя мъжа.

Стоеше срещу жената, до масата. Висок, широк в раменете, в домашен панталон и карирана риза. Кафяво и черно.

Беше с гръб към тях.

Сара се дръпна назад толкова рязко, че почти изтръгна ръката си от тази на Джейн.

— Не — прошепна тя. — Не, не, не…

Мъжът говореше, но думите не се чуваха. Устните му се движеха без звук.

Едно премигване — и гласът нахлу в стаята. Рязък. Твърде силен. Изкривен, сякаш идваше през вода.

— Не можеш да продължаваш така!

Сара заплака без звук.

Кухнята потрепери. За миг се размаза.

--

Жената каза нещо. В този миг се чу силен трясък.

Джейн подскочи уплашена, а ръката на Сара се измъкна от нейната.

На пода имаше парчета стъкло. Зелено, остро, мокро.

Времето се забави. После тръгна назад.

Парчетата се втурнаха обратно. Сглобиха се рязко в бутилка. Тя се завъртя нагоре във въздуха. Протегнатата ръка на жената се прибра до тялото ѝ. Бутилката застана на ръба на масата.

Всички застинаха за миг. После времето отново тръгна напред.

Джейн видя резкия жест на жената. Как пръстите ѝ закачиха случайно бутилката, а тя се завъртя във въздуха, улавяйки светлината на лампата в зеленото си стъкло.

Тя се опита да я хване, но не успя.

Видя как мъжът рязко се обръща.

Видя как малката Сара сякаш прекрачи през тялото ѝ и застана точно пред нея — на прага. В дълга нощница на цветя. С джобове.

Детето държеше плюшена играчка под мишница. Косата му беше разрошена. Очите му — огромни.

Джейн направи крачка назад, объркана от това, което се случваше.

Бутилката се удари в пода.

Разби се.

Червена течност се разля по плочките с гъста, лъскава вълна.

Светът се изпълни с червено.

И тогава Сара изпищя.

Малката Сара пред Джейн изпищя.

Но писъкът не излезе само от устата ѝ, а и от коридора зад нея.

Джейн се обърна рязко и видя нейната Сара с мръсната и разкъсана пижама и калните крака, притиснала ръце до гърдите си. Клатеше трескаво глава и пристъпваше от крак на крак в коридора пред вратата на кухнята.

Джейн погледна надолу. Ръката ѝ беше празна.

--

Времето отново беше станало плътно.

Отчаяното движение на жената в опита ѝ да улови падащата бутилка бе закачило купата с портокали и сега един от тях бе достигнал ръба на масата и политаше надолу.

Удари се в плочките. Подскочи. Търкулна се през червената течност, докосна малката Сара по крачето — остави там неравно червено петно. После се изтъркаля навън от стаята.

Джейн проследи портокала с поглед. Когато се обърна, ахна. Сара стоеше почти опряна в нея — нейната Сара — с измъчено от болка лице и нещо, което едва сдържаше в себе си.

— Ето — прошепна тя през стиснатите си зъби. — Видя ли?

--

Джейн не отговори.

Погледът ѝ опипваше портокала и червеното петно върху кората му — беше точно както в съня. Точно както е било винаги.

Мъжът се обърна към детето. Крушката зад главата му превръщаше лицето му в силует от мрак. Висок. Рязък. Огромен.

Малката Сара пое рязко въздух.

Мъжът направи крачка към нея.

— Сара…

Детето отстъпи.

— Сара, стой!

Гласът му се раздвои. Джейн чуваше разтревожения глас на бащата. Но с него — и ниския, животински глас, изкривен от страха на спомена.

Сара до Джейн стисна очи.

— Не го слушай.

Джейн осъзна, че детето до нея не чува паниката в гласа на мъжа. Тя чува — ярост.

--

Малката Сара изпищя и избяга в коридора.

Нейната Сара също се опита да се отскубне от ръката ѝ, но Джейн я задържа.

В този момент се чу гласът на майката:

— Сара, миличка, почакай!

Джейн се обърна назад.

Пое рязко въздух.

Пред очите ѝ образите се наслагваха, раздвоени от спомена.

Майка ѝ на пода. С кръв по пръстите и отчаяно протегната ръка за помощ. И огромната черна фигура над нея.

Едновременно с това — жената, коленичила сред счупените стъкла и червената течност по пръстите ѝ. Ръката ѝ беше вдигната в опит да задържи детето.

Прозрението я удари почти болезнено. Миризмата. Не беше на метал и кръв.

Беше от… вишни, захар и ванилия — счупената бутилка беше сироп от вишни. Любимият ѝ.

Сара поклати глава.

— Не — каза тя. — Не беше така.

--

Реалността потрепери.

Червеното по пода потъмня. Заприлича на кръв. Майката излезе от фокус, падна в сянка и изчезна зад масата. Мъжът стана по-висок. Раменете му се разшириха. Лицето му се превърна в петно от мрак.

Джейн се огледа объркано.

После разбра — споменът се опитваше да се върне към старата си форма.

Тази, която Сара носеше в себе си. Която можеше да понесе.

— Не беше така! — изкрещя детето.

Джейн коленичи пред нея.

— Той я уби!

— Сара — каза Джейн.

— Не!

— Погледни я.

— Не искам!

— Сара, тя е…

Сара запуши ушите си.

— Не е! Не е! Видях! Видях червеното! Видях го как тръгна към мен!

Кухнята около тях продължаваше да се размества, да се разпада и да се сглобява. Портокалите в купата ту светеха като малки лампи, ту гниеха, ту отново ставаха обикновени плодове. На пода червената течност ту беше кръв, ту сироп, ту просто мокри плочки. В прозореца дъждът се стичаше като черни нишки.

7.

— Избягала си — прошепна Джейн.

Сара замръзна.

— Уплашила си се. — Замисли се за миг и допълни: — И си избягала. Нали?

Сара я гледаше с отворена уста.

— Може би си била сънена. Може би си сънувала страшен сън. Може би високите гласове са те стреснали — продължаваше с разсъжденията си Джейн. Гласът ѝ бе тих, но се чуваше ясно. По-ясно от виковете. По-ясно от стъклото. По-ясно от дъжда.

— Видяла си счупеното стъкло. Червената течност по пода. Видяла си портокала и… Той те е докоснал по крака и ти…

Гласът ѝ се прекъсна.

Сара отстъпи крачка назад.

— Не, не, не. Не може да е било така… — повтаряше тя като заклинание. — Ти лъжеш!

Главата ѝ се въртеше наляво и надясно. Малките ѝ ръце се притискаха до краката ѝ. Дланите ѝ бяха свити в юмручета.

— Ти не си видяла, нали…? — продължи Джейн и направи крачка след детето в тъмния коридор.

Сара издаде малък, счупен звук.

После рязко се обърна към външната врата.

Внезапно кухнята се изпълни с движение.

Джейн се отдръпна — малката Сара изхвърча от стаята навън.

Портокалът се търкулна след нея по коридора.

За миг образите на двете деца се сляха в един. Изплашеното дете рязко отвори външната врата и изхвърча навън.

Бащата и Джейн извикаха едновременно — един вик, два гласа, един и същи ужас:

— Сара!

--

Джейн почувства как цялото ѝ тяло се разтърси. В гласа на бащата имаше толкова много обич!

Майката се опита да стане, подхлъзна се в сиропа, удари се в шкафа, извика името на детето. После остана на колене, с длан в червеното, с другата ръка протегната към вратата. Не като молба за помощ. Като молба някой да я чуе.

— Върви след нея! Бързо! Моля те!

Кухнята беше престанала да се опитва да се размества. Беше избрала — тиха и скромна кухня с лампа над масата и купа пресни портокали.

Бащата прескочи стъклата, без да погледне къде стъпва. Едно парче се заби в ходилото му, но той сякаш не го усети. Лицето му за миг излезе от мрака — съвсем човешко лице. Уплашено. Пребледняло.

Хукна след Сара.

Кухнята се разтегли.

Стените се отдръпнаха.

Джейн усети, че се замайва.

Коридорът се превърна в улица.

--

Нощ.

Дъжд.

Мокър калдъръм.

Лампи.

Мъгла.

Сара тичаше пред тях, боса, по нощница — която ту изглеждаше като нова, ту за миг ставаше на дупки и кални петна. Сякаш се колебаеше. Портокалът подскачаше до бордюра, нелеп и ярък в тъмното, сякаш целият свят се беше свил до него.

Зад нея бащата тичаше — куцайки.

— Сара! — извика той, но гласът му се късаше. — Спри! Моля те!

Джейн видя как една кола изскочи от завоя. Светлините ѝ разрязаха дъжда. Бащата се хвърли назад, но не достатъчно. Калникът го удари в бедрото. Тялото му се завъртя и падна тежко на мокрия асфалт.

Джейн се спусна да му помогне, но ръката ѝ мина през тялото му, сякаш беше от пара.

Мъжът се изправи.

Бавно.

С болезнено усилие.

Едната му ръка притискаше крака му. Лицето му беше изкривено, но не от ярост.

От болка. От страх. От отчаяна любов, която знае, че няма да стигне навреме.

--

И тогава се случи нещо странно.

Детето с възрастните очи падна рязко на земята — на колене, на длани, върху мокрия асфалт. Но малката Сара продължи кошмарния си бяг напред в мрака.

Мъжът продължи. Куцането му беше станало още по-силно. Едва ходеше.

Джейн настигна Сара и ѝ помогна да се изправи.

Детето с възрастните очи беше вперило поглед в куцащия мъж, който се отдалечаваше в мъглата след изпадналото в делириум дете.

По лицето ѝ се стичаха сълзи на кални вади, а думите почти не се разбираха през накъсаното ѝ дишане.

— Ако не е бил той… — устните ѝ трепереха неудържимо. — Ако не е бил той, значи аз…

Джейн я задържа на крака.

— Не сега! Ела, трябва да видим какво ще стане. — После добави, по-тихо: — Усещам, че това е… важно.

--

Пред тях малката Сара стигна до кварталния парк.

Портата беше затворена.

Метална.

Висока.

Черна от дъжда.

Болезнено позната.

Детето се хвърли върху нея, задърпа дръжката, заблъска с малките си юмруци.

— Отвори се! Отвори се! Отвори се!

Металната порта изкънтя в нощта, а дървото над нея разклати клони.

От клоните му — сякаш със стон — се отрони портокал. Търкулна се по тротоара и докосна крака на детето.

То наведе изненадано глава. Очите му станаха огромни. И запищя.

--

— Сара!… Какво става?! Сара!

Бащата се опита да забърза крачка, но болката изкриви лицето му и той почти падна — размаха ръце пред себе си, за да се задържи прав.

Детето се обърна към вратата и задърпа още по-силно.

Портата изскърца.

Открехна се.

Съвсем малко, но достатъчно за дете.

Бащата закъсня само няколко секунди. Протегна ръка. Но тя вече беше от другата страна.

Успя в последния момент да я хване за рамото.

Нейната Сара до Джейн рязко спря. Беше разпознала движението.

Същото движение.

Същата ръка.

Същите пръсти, впити в плата на нощницата.

Джейн изстина.

— Сега — прошепна Сара. — Сега ще…

Но не довърши.

Защото бащата не я дръпна към себе си като чудовище.

Дръпна я, за да я спре да падне.

— Сара, моля те! Аз съм! Аз съм, тате е!

--

Малката Сара се изви диво, сляпо, обезумяла от страх. Изтръгна се от ръката му. Платът на нощницата се скъса.

Тя направи една крачка назад.

— Не помня това — прошепна нейната Сара.

После малката Сара направи още една крачка.

Подхлъзна се.

Джейн извика, но гласът ѝ не стигна до детето.

Малката Сара падна назад.

Бавно.

Ужасяващо бавно.

Бащата се хвърли напред с протегнати ръце.

Не успя.

Главата на детето се удари в металния ръб на пейката.

Звукът беше малък.

Почти нищо.

Не гръм.

Не писък.

Само кух, кратък удар.

И после светът се пръсна на хиляди звънтящи остриета.

--

Сара падна на колене до Джейн. Джейн остана права, с ръка на устата — вцепенена от това, което се бе случило. Тялото ѝ внезапно бе онемяло.

Бащата най-сетне успя да влезе през портата на парка.

Падна на колене в мократа трева и дълго разтърсва малкото телце. После вдигна детето в ръцете си и тръгна обратно. Докато минаваше покрай тях с неуверена стъпка, уличните лампи осветиха лицето му.

Мокро от сълзите и дъжда.

Бледо.

Разкривено от болка.

Опънато от отчаяние.

— Сара — шепнеше той. — Сара, погледни ме. Моля те. Моля те, миличка. Отвори очи. Отвори очи. Тате е тук. Тате е тук.

Докато минаваше покрай тях, мъжът настъпи падналия от дървото портокал. В нощта се разнесе рязка, сладка миризма — като неочакван бриз от друга реалност.

Джейн усети как нещо в нея се счупи.

Сара плачеше на земята. Не силно. Не истерично. Плачеше с онзи отчаян, беззвучен плач на човек, който най-сетне е разбрал, че ужасът му е бил истински. Но не и реален.

— Аз мислех… — прошепна тя.

Джейн коленичи до нея.

— Знам.

— Аз мислех, че той…

— Знам.

— Аз го оставих да ме гони толкова дълго.

Джейн я прегърна. Сара първо се вцепени. После бавно, много бавно, се отпусна в ръцете ѝ.

Светът около тях започна да се разтваря.

Дъждът изтъня.

Часовниковата кула отбеляза полунощ.

Асфалтът избледня…

--

…и се разля в дъските на познатия под.

Светлината на уличните лампи слезе ниско и застина в нощната лампа на шкафчето до леглото ѝ.

Полунощният зов на кулата изтъня до тиктакането на стария будилник.

Портата на парка придоби плътност и се превърна в затворената врата на спалнята. Само дъждът остана — барабанеше по северния прозорец, както винаги.

Те седяха на ръба на леглото и слушаха гласа на бащата, който още се чуваше иззад затворената врата. Умоляваше детето си да се върне при него.

--

Гласът на бащата не утихна. Само се промени. Идваше отвъд вратата. Но някак по-отблизо.

Звучеше… истински.

По-стар.

По-уморен.

По… реален.

— Отново ти нося портокали — казваше гласът. — Не знам защо пак го правя. Сестра Марта ми се смее. Казва, че ще напълня цялото отделение с портокали.

Тих смях. Смях, от който боли.

Смях, който прекъсва рязко и се чува едно разкъсано поемане на въздух.

— Ти ги обичаше. Нали?… Белеше ги ужасно. Все оставяше половината кора по резенчетата и после се сърдеше, че горчат.

Сара вдигна глава.

Очите ѝ бяха пълни със сълзи.

— Той е там — прошепна тя.

Джейн кимна.

— Да.

— Бил е там през цялото време?

Джейн се изправи и пристъпи към бялата врата. Ръката ѝ хвана дръжката, но не посмя да я отвори. Само се приближи, прилепи лице до дървото и затвори очи.

Сега започна да чува и други звуци. Някои механични, машинни, повтарящи се.

Машина, която дишаше.

Равномерно писукане.

Далечен шум от коридор.

Колелца на количка.

Стъпки.

И същият глас, който говореше на Сара.

— Не знам дали ме чуваш, Сара. Докторите казват… — той замълча. Преглътна. — Няма значение какво казват. Аз пак ще ти говоря…

--

Джейн се обърна и погледна към Сара. Детето се беше свило и беше станало още по-малко.

— Сара?... А ако отворим вратата? — попита тя.

Детето потръпна, сякаш въпросът го бе пробол. После бавно вдигна глава и погледна Джейн изпод висящите кичури на мръсната си коса.

— А… ако той ме мрази?

Дъхът секна в гърдите на Джейн.

Този толкова детски, толкова прост и толкова непоносим въпрос увисна като присъда между тях.

Иззад вратата гласът продължаваше да говори. Разказваше, молеше, обещаваше.

След известно време гласът добави много, много тихо:

— Съжалявам, че не те настигнах навреме.

Сара изтича и притисна лице в гърдите на Джейн.

— Не мога — прошепна тя. — Не мога сама.

Джейн я прегърна по-силно. Беше ѝ трудно да говори, но успя да промълви:

— Няма да бъдеш сама.

Погледът ѝ се плъзна по познатата стая, книгите, мебелите, тетрадките с нощните ѝ сънища — целият ѝ живот бе тук, събран в тази стая. Всичко започна да се сгъва навътре, като страници на книга, която някой затваря внимателно.

Изпод леглото се търкулна портокал.

Съвсем обикновен.

Без петно.

Без светлина.

Без кръв.

Двете го гледаха дълго, без да кажат и дума.

После Сара се наведе и го взе.

Кората му беше грапава под пръстите ѝ. Истинска.

Тя го подаде на Джейн.

— Ти го носи — каза.

— Защо аз?

Сара се опита да се усмихне.

— Защото ти си по-голяма.

Джейн усети как сълзите най-сетне потекоха по лицето ѝ.

Взе портокала.

И светът стана бял.

 

8.

Том беше спрял да говори и бе отпуснал уморено глава.

Детето му вече се беше превърнало в млада жена. Тринадесет години бяха минали от онзи нелеп, ужасен инцидент, в който малката му Сара бе потънала някъде, където той не можеше да я последва.

Гласът му беше пресъхнал. Понякога вече не знаеше дали говори на нея, или на празното място, което тя беше оставила в света.

Но нямаше право да се отказва. И не искаше. Молеше се само да може да продължи да идва. Да седи до нея. Да ѝ говори. Да бъде баща, дори ако тя никога повече не разбереше това.

Наведе се да оправи одеялото.

И тогава видя как пръстите ѝ се свиха леко около портокала, който беше сложил в шепата ѝ.

За първи път.

От толкова време.

Животът се втурна обратно в сърцето му.

Той се надвеси над нея, но думите заседнаха в гърлото му.

Очите ѝ останаха затворени.

Но клепачите потрепнаха.

— Сара? — едва прошепна той.

— Татко — не успя да каже тя.

Но той я чу.