Помнеше Лондон като магичен свят от мечти и скрити дворчета. Обичаше да се разхожда по влажните улици нощем и да се наслаждава на осветените сгради — на пречупващите погледа ръбове и старинните фасади, върху които времето сякаш се беше огледало и беше оставило част от умората си. С всяка изминала година онова пътуване избледняваше все повече, докато накрая вече не знаеше дали наистина се е случило, или е било просто присънил се спомен, в който не можеше да разпознае себе си. *** Неделя сутрин беше за палачинки. От край време. Само че вече децата им се мръщеха. — Пак ли палачинки? — Може ли да изям само една? — Аз не съм гладен. Може ли да не закусвам? Но той продължаваше да ги приготвя всяка неделя, така както ги правеха с Виолета в онази клаустрофобично малка кухня в студената квартира на Ботевградско шосе. Тогава целият апартамент миришеше на ванилия, детство и бъдеще. Двамата сядаха на масата и се държаха за ръце, защото понякога ароматът беше достатъчен, за да се почувстват щастлив...