Реки без памет

Старецът беше застанал до прозореца, а последните лъчи на слънцето се стичаха по лицето му, вместо сълзите, които сухите му очи отказваха да изплачат. До ръката му, по стъклото на чашата с високо столче, се събираха капки. Спускаха се като малки реки към леко изтърканата повърхност на трикраката масичка и се разливаха върху нея в размити образи, които не помнеха миналото си.

Опитваше се да диша бавно и дълбоко, сякаш така можеше да забави времето, да задържи безмилостния му бяг поне за малко, поне още за миг, поне за още един спомен. Усещаше познатите бодежи в лявата част на гърдите си, но беше свикнал с тях и почти не им обръщаше внимание. Понякога дори им се радваше. Болката му напомняше, че поне тялото му все още не е забравило как да чувства.

С бавно движение вдигна чашата и отпи. Ледената течност се плъзна по езика му, но надолу по гърлото му се спусна само неясното усещане за сладост на нещо, което някога му е било скъпо.

Всяка вечер Карин сядаше на любимия си стол до прозореца и гледаше залеза, сякаш търсеше в него отговор на въпрос, чиито думи отдавна беше забравил. Опитваше се в тези последни мигове на деня да си припомни поне един от моментите, които бяха направили живота му щастлив. 

Почти никога не успяваше.

И все пак залязващото слънце понякога извикваше на лицето му усмивка. Карин не знаеше откъде идва тя, нито какво означава. Само усещаше леката топлина в себе си и това му беше достатъчно, за да остане до прозореца още малко.

Пишещата машина пред него не го пришпорваше. Белият лист бе изпълнен с търпение. Машината знаеше, че когато бъде готов, Карин ще ѝ заговори. Ще отпусне пръсти върху протърканите клавиши и ще ѝ повери последното, което му е останало.

Просто му трябваше още време.

Още малко време.

Последният слънчев лъч угасна зад хоризонта. Небето продължи да тлее в любимия му оранжев цвят, сякаш не искаше да приеме, че денят си е отишъл.

Карин премигна, сякаш се събуждаше от сън.

Плъзна поглед по стените на стаята. По тях имаше толкова много снимки на хора и места — усмивки, пейзажи, прегръдки, докосвания.

Живот.

Неговият живот.

Неговата младост. Неговите чувства. Неговите спомени.

Неговите доказателства, че някога ти е имал. 

Погледът му се спря върху снимка от дъждовен следобед на малка павирана уличка зад художествена галерия. На нея младият Карин стоеше до усмихнато момиче. Зад двамата се виждаше рекламен транспарант, обявяващ изложба на Ван Гог.

Опита се да се върне там. Да усети мириса на дъжда, студените камъни под краката си, топлината на рамото до своето. За миг му се стори, че нещо се надига в него, но мисълта се изплъзна като изпуснат нож и остави болезнена резка в душата му.

Не си спомняше момичето.

Не си спомняше улицата.

Не си спомняше картините.

Помнеше единствено снимката. Познаваше всяка сянка върху нея, всяка гънка на дрехите им, всяко отражение в мокрите павета. Знаеше, че е бил там. Знаеше, че момичето му е било близко. По начина, по който я гледаше младият мъж, можеше дори да предположи, че я е обичал.

Но не помнеше любовта.

Същото беше и със снимката на младите хора, вдигащи наздраве в някакъв бар. Разпознаваше себе си в усмихнатия младеж вляво, но не знаеше кои са останалите. По ръцете, преметнати през раменете, по наведените едно към друго тела и по безгрижния смях разбираше, че трябва да са му били приятели.

Никой от тях не му липсваше.

За да ти липсва някой, трябва първо да си спомняш какво е било, когато е стоял до теб.

Карин стана и бавно закрачи покрай стените, оглеждайки всяка снимка и всяка картина. Спираше за миг пред тях, сякаш отмяташе задачи от списък. Познаваше рамките, местата им, драскотините по стъклата. Знаеше коя снимка след коя следва.

Но не знаеше кое след кое се беше случило.

Върху полицата между рамките стояха дребни вещи — избеляла театрална програма, морска раковина, изсъхнало цвете, детска рисунка, сгъната на четири. Всяка от тях настояваше, че някога е означавала нещо. Но нито една не можеше да му каже какво. 

Погледът му се плъзна към малката кокетна библиотека и се спря върху познатите корици и заглавия. В този миг в душата му нахлуха светове и истории, образи и гласове. Дойдоха с такава сила, че той се олюля и трябваше да се хване за облегалката на стола.

Помнеше книгите.

Не само имената и сюжетите. Помнеше страха, надеждата, копнежа. Помнеше скръбта по хора, които никога не бяха съществували, и любовта към места, на които никога не беше стъпвал. Все още можеше да страда за нечия измислена смърт, докато стоеше безчувствен пред снимките на хората, които някога го бяха обичали.

Собственият му живот се беше превърнал в чужда история.

Но чуждите истории все още живееха в него.

Може би това беше достатъчно?

Карин отиде до гардероба и извади оранжевия костюм. Знаеше, че му е любим. Това знание беше оцеляло, откъснато от причината. Не помнеше кога го е купил, нито по какъв повод го е облякъл за пръв път. Не знаеше дали някой някога му е казвал, че му отива.

Но знаеше, че е негов.

Отне му известно време да се облече. Пръстите му се затрудниха с копчетата, а на два пъти забрави кое вече е закопчал. Не бързаше.

Все още имаше време.

Още малко време.

Когато наметна сакото, вече се беше стъмнило. Руменината на залеза беше изтляла в съня на вечерта. Оранжевото беше останало единствено върху него.

Карин застана пред голямото огледало и се вгледа в непознатия отсреща. Дълго изучава лицето му — малките бръчки, резките около устата, побелелите вежди, странния белег под лявото око. Лицето му беше познато по същия начин, по който бяха познати снимките по стените.

Разпознаваше го.

Но не разпознаваше себе си в него.

Знаеше, че това е Карин. Знаеше, че това лице му принадлежи. Не можеше да си го представи по друг начин, сякаш винаги е било старо и никога не е било лицето на усмихнатия младеж от снимките.

Това някак го успокои.

Не откри себе си в огледалото, но поне вече не се опитваше да открие човека, който е бил.

Върна се при пишещата машина и седна. Помилва протърканите ѝ клавиши. 

Изстрелът на първата отпечатана буква го стресна, но сякаш и го събуди. Натисна следващия клавиш. После още един.

Буква след буква.

Дума след дума.

Върху белия лист започнаха да се появяват редове — като реки, които не помнят извора, но жадуват за морето.

„Старецът беше застанал до прозореца, а последните лъчи на слънцето се стичаха по лицето му, вместо сълзите, които сухите му очи отказваха да изплачат.“

Не помнеше човека, за когото пишеше.

Но думите го помнеха.