С обувки на пясъка

Най-страшна е самотата на човека, който цял живот се е отричал от себе си в името на Бога, в мига, в който осъзнае, че е предал единственото божествено, което някога е съществувало — самия себе си.

Благой беше на шейсет и осем години и за времето, което беше живял, бе постигнал достатъчно.

Морето се блъска в скалите в отчаянието на немия, който иска да крещи, че е влюбен… в тишината.

Ръцете ѝ бавно се отпускат в скута. Червената роза се приплъзва между пръстите ѝ и пада, победена от тишината.

Образите в паметта избледняват по-бързо от онези, отпечатани върху обикновена фотохартия. Спомените потъват дълбоко, снимките остават на повърхността.

Да напише писмо до себе си беше просто забавна идея в края на една пиянска вечер. Но когато го намери след четирийсет и пет години, раменете му внезапно потънаха под тежестта на годините.

Децата им бяха пораснали и бяха станали добри хора. Достойни за грижите, които двамата с Вяра бяха положили за тях, и за любовта, с която ги бяха дарили.

Изцапаните му с боя пръсти нахлуват в пясъка без колебание.

— Нима четете „На изток от рая“ на пейка в парка? Това си е покана за бедствие — усмихва се той, а тя прокарва пръсти през косата си.

Всеки фотон пътува по една малка вечност от сърцето на Слънцето до повърхността му. После на светлината са ѝ нужни само осем минути, за да достигне нечие човешко око.

— Господа, знам, че сме пияни и че тази вечер е за пиене и… Но имам идея! Свързана е с пътуване във времето! — обявява Благой, а другите му се развикват да седне, защото е пиян.

Беше януари следобяд, когато светът свърши. В ръцете му тялото на Вяра, обвито в бял саван, лежеше студено и свито. А небето гледаше засрамено, останало без думи.

Беше петък следобед. Благой подреждаше стаята ѝ. Вадеше вещите от чекмеджетата и ги оставяше около себе си. Някои връщаше обратно. Сред тях намери плик със собственото си име. Дълго гледа името си, изписано със собствения му почерк. Тя го беше запазила. А той го беше забравил.

Избледнелият лист трепереше в ръцете му. Спомените бяха пропътували своята малка вечност, за да достигнат очите му.

— Тате, добре ли си? — попита Надя.

Той не знаеше как да ѝ отговори, освен със сълзи, много сълзи, мълчание и прегръдка, от която времето отстъпи и зачака отстрани.

„Ако в това си се превърнал ти — къде се загубих аз?“ Думите бяха по-жестоки, отколкото си ги спомняше. И по-трезви, отколкото беше предполагала пияната мисъл, която ги беше родила.

„Влакът ще пристигне на гара Бургас в четири часа и трийсет и три минути по разписание. Моля всички пътници да приготвят билетите си за проверка.“ Металният глас го сепна. Благой погледна през прозореца, сякаш събуден от сън, който беше сънувал с отворени очи.

Или това беше неговият живот?

— Ще се справим някак. Ще опитаме всичко. Дори с химиотерапия… Нека засега не казваме на децата — казва Вяра.

Думите ѝ не значат нищо. Превръщат се в бели конфети и се разпиляват по вятъра. Той остава загледан в тях. Душата му се е превърнала в сянка. Усеща парфюма ѝ.

Благой е на 23, леко пиян и гледа пясъка по пръстите си. Лъч от пращящия огън проблясва в зрънце кварц и се забива в ретината му. Електрическият импулс, роден от този фотон, ще премине през преплетените и неразбираемо сложни невронни мрежи на съзнанието му и ще роди в главата му идея, която след четирийсет и пет години ще го отведе на неочаквано пътешествие.

— Седнал ли си? Защото е по-добре да си седнал — смее се тя. — Кога ще си дойдеш? — Той сякаш долавя в гласа ѝ свита тревога, но тя вече вика: — Момиче е! Момиче!

Гласът ѝ се разпилява по телефонната линия и изпълва стаята около него. От този момент нататък животът му няма да е същият.

Отпусна безсилно ръце. Какво всъщност се беше случило? Къде беше изчезнал младият художник със забитите в пясъка пръсти от онзи закътан бургаски плаж?

От отворения плик паднаха няколко песъчинки, пропътували четирийсет и пет години на автостоп.

Той не забеляза.

„Не, не мога сега, деца. Имам много работа. После, обещавам.“

„Догодина ще отидем на море. Този проект е много важен. Трябва да го свърша навреме. Обещавам.“

„Няма да казвам на децата. Обещавам.“

Червено като кръв. Червено като роза. Червено като залез.

Пред празното платно ръката му трепереше в очакване. Не знаеше защо, но първо посегна към червения цвят. Може би защото червеният щрих беше последният, който беше оставил на платното преди четирийсет и пет години.

Ръката му спря във въздуха, преди да го достигне.

— Е, татко, откри ли това, което търсеше в Бургас? Вие нали там се бяхте запознали с мама?

Благой гледаше дъщеря си. Толкова беше лесно да разпознае в чертите ѝ Вяра от онази нощ в Бургас. Той не знаеше как да ѝ отговори, освен със сълзи, мълчание и прегръдка, към която се присъедини и времето.

„Струваше ли си, старче? Всичко, което направи, което пропусна, което забрави? Аз съм тук, на морския бряг, а морето мълчи от любов.“

Благой все пак намери онзи плаж. Не беше изчезнал под бетона и годините. Беше останал непокътнат, нереален, някак встрани. Като недочута дума от тържествено обещание.

Той стоеше с обувки на пясъка.

Морето се блъскаше в скалите в отчаянието на немия, който иска да крещи, че е влюбен… в тишината.