Животът уморява, защото продължава. Смъртта уморява, защото спира всичко.
Когато спускаха баща ми в гроба, някой трябваше да слезе в изкопаната дупка, за да поеме тялото му. Аз бях наблизо. Но в онзи миг краката ми се сковаха, а заедно с тях — и цялото ми съзнание.
Времето кръжеше около мен, изгубило смисъла си, а гърдите ми отказваха да поемат студения януарски въздух.
Вселената се обърна и ме видя. Видя вцепенението ми и ме осъди. После ми обърна гръб.
Отмина миг.
Отмина вечност.
Отмина смисълът.
***
После, в продължение на години, виждах в сънищата си очите на баща ми върху празното лице в огледалото. Той не ме попита нищо. Нито веднъж.
Само ме гледаше и сякаш чакаше да кажа нещо. Но в сънищата си нямах уста, нямах глас, нямах сили. Защото смъртта уморява. А умората се мълчи.
***
В студената мокра земя скочи братовчед ми. Пое тялото, увито в бял саван, и го положи внимателно в последната му постеля. После го обърна на една страна. На дясната, на която обичаше да спи.
И този жест бе по-искрен от всяка молитва.
А в мен остана да кънти ехото на болка, която можех да споделя само с тишината.
Това беше последната прегръдка на баща ми. И тя не беше от мен.
Помогнах на братовчед ми да излезе от прага на отвъдното и го прегърнах силно, сякаш можех да изтръгна от него онази последна прегръдка.
Но не успях. Тя остана при него.
А за мен останаха замръзналото време и празното лице в огледалото на сънищата ми.
***
Баща ми беше весел човек. Изстрадал, неразбран, но неизменно позитивен. Любопитен към света, безстрашен до безразсъдство, изпълнен с носталгия, обич и истории, които повтаряше непрекъснато, но всеки път разказваше така, сякаш е за първи път.
Обичаше всички и всички го обичаха.
Но най-силно обичаше самия живот.
Лекарите бяха произнесли присъдата си, а той напук на нея живя още десет години — десет години обич и време. Взе от тях всичко. Изживя всеки миг. Извоюва си го.
Дори накрая, когато времето му натежа толкова, че едва го носеше, пак мечтаеше да строи, да зида, да издига.
Беше невъзможно. Беше немислимо. Но той продължаваше да живее — със страст и с тихия бунт на човек, който отказва да се предаде.
Събираше всички ни около масата на всеки празник. Рождените му дни бяха незабравими тържества на духа. Епопеи на жаждата за емоции и споделени мигове на радост.
Никой не оставаше недокоснат. Никой не си тръгваше без усмивка. Всички се раждахме отново с него — с неговите истории, неговите жестове и неговите пиршества за душата. И за стомаха.
Той не празнуваше поводите, а чудото на живота.
Какво ли не бих дал да се върна на някое от тези празненства. Да му приготвя торта и да го видя как опитва първата хапка и притваря очи от удоволствие.
Наслада, която е отвъд думите.
Да изслушам още веднъж историите му за първи път.
Да го прегърна и да не го пускам дълго, дълго.
Да се почувствам отново истински, всесилен и всевъзможен. Окрилен от гордостта, която струи от очите му.
Гордост, която беше неговият начин да ми казва: „Обичам те.“
***
Седя на гроба му, а вятърът се опитва да ме прекатури с поривите си. Но съм се облегнал на камъка, който носи името и образа му. Тук той е с мен. Тук съм силен.
Тук тишината е нашият разговор.
***
Снощи отново го сънувах. Но този път в огледалото видях не само очите му, а и неговата усмивка. Онази леко насмешлива усмивка, опиянена от живота и щастието.
Гледаше ме над тортата, която му приготвях за всеки негов рожден ден. Усмихваше се. После затвори очи и духна свещичката.
Не знам какво си пожела.
Но когато отвори очи, в огледалото вече виждах своето лице. И своите очи.
А умората си беше отишла.

Коментари
Публикуване на коментар