Почти...

Почти жив. Почти съзнателен. Почти сетивен. Почти целеустремен. Почти убийствен.

…

Откакто се родиха децата, оставяха светеща лампа и открехната врата на спалнята. За всеки случай. Когато бяха малки, често се будеха нощем — може би сънищата им бяха неразбираеми, може би ги плашеше липсата на смисъл. Идваха при тях плачещи, с протегнати в тъмното ръце и със затворени очи — сякаш самият сън не ги пускаше от обятията си. Но винаги търсещи и с протегнати ръце. Търсеха тях — родителите. Силните, разумните, тези, които могат да внесат ред в хаоса.

Той спеше по-леко и винаги се събуждаше пръв; скачаше от леглото и ги прегръщаше, докато успокои бясно туптящите им сърца. Разказваше приказки, гушкаше ги и, по-често, отколкото му се искаше да признае, оставяше събудилото се дете да спи между тях.

Но времето — този тих убиец на невинността — безжалостно отмина, без дори за миг да погледне през рамо. Децата спряха да идват. Дори и да сънуваха кошмари, вече можеха сами да ги преборят. Остана само крушката — и неговата вечна готовност по всяко време на нощта да скочи, да се притече на помощ, да успокои, да утеши, да вдъхне кураж. Само че вече нямаше кой.

Все по-често се будеше нощем и с часове се взираше в сенките, които бледата крушка хвърляше по стените и притихналите ъгли. Понякога си спомняше, понякога мечтаеше, а понякога просто се опитваше да забрави и да се предаде на съня. С времето това му се отдаваше все по-рядко.

Животът му се обездвижи.

Вече ги нямаше веселите гоненици в парка, карането на колело зад блока, малките пътешествия. Тялото му натежа. Започна да се задъхва.

Понякога, измъчен от опити да улови изплъзващия се сън, ставаше и тихо пристъпваше до прага на детската стая. Взираше се в лицата на спящите си деца, опитвайки се да отгатне какви сънища ги водят далеч от него. После, с бавна крачка, се отправяше към банята.

С времето дългият, четиринадесет крачки, Г-образен коридор му стана до болка познат. В началото, както децата някога, търсеше студените стени с протегнати ръце. После вече не му трябваше — всяка неравност се беше отпечатала в съзнанието му като тайна карта, четима само нощем. Архив от докосвания и полузабравени емоции.

Стоеше дълго в тоалетната, опитвайки се да спре гласовете в главата си — мисли, преливащи от спомени в съжаления, от страхове в мечти. Рядко успяваше.

После се връщаше в спалнята, с въздишка се отпускаше премалял и отчаяно се опитваше да заспи. Не винаги успяваше. Умората започна да се трупа дълбоко в костите му.

…

Един ден се счупи тоалетното казанче. Дребно нещо, ще кажете — механизъм, вода, налягане… но така и не се разбра причината. Опита се няколко пъти да го поправи — безуспешно. Извикаха и майстор, но малко след като си тръгна, то пак се развали. Водата течеше и единственият начин да я спреш беше да почукаш няколко пъти отстрани по керамичното тяло. Звукът беше дълбок, отекваше като гонг в празен кладенец. Децата никога не се научиха да го побутват тихо; ударите им се носеха из целия апартамент като далечно, подземно ехо.

…

Беше октомври. Времето застудя и започнаха да придърпват пердетата пред големите прозорци. Светлината от самотната лампа зад блока вече не проникваше в стаята.

…

Сънят му стана накъсан и непонятен — както повечето му сънища напоследък.

В огромна катедрална зала без стени, без таван, без въздух стотици хора без лица танцуваха шеметен, нереален танц. Пространството пулсираше — сякаш дишаше накъсано и с усилие.

Музиката бе механична, изкривена, настойчиво повтаряща се — пискливи духови инструменти, свирещи на дисонансни тонове. Ритъмът беше неравен. Начупен. Непоследователен.

Лицата на танцуващите бяха бледи призрачни кръгове с кухини вместо очи, а телата им — издължени пискюли от мрак, гъвкави, прозрачни, като сенки върху вода.

В съня му цареше странно, пулсиращо напрегнато очакване.

Внезапно някой го хвана за ръката и той се озова във вихъра на танцуващите. Светът се завъртя, сенките избухнаха в безумен кръг.

Косите на жените го шибаха по лицето, острите лакти на мъжете го блъскаха в гърдите. Въздухът се сви около него като юмрук.

Кръгът се ускоряваше, сенките на танцуващите се стопяваха в една-единствена фигура — и колкото повече се въртяха, толкова по-ясно различаваше женски силует, разпусната коса, движение, което сякаш познаваше.

Времето изщрака.

И изведнъж настана проглушаваща тишина. Музиката спря, но тялото му продължи да вибрира. Противно на всяка логика осъзна, че пискливият, дисхармоничен тон му липсва. Тишината беше тежка и осъдителна, увиснала като камък върху гърдите му.

Сенките се отдръпнаха и той се озова в центъра на залата, седнал на дървен, разклатен стол.

Светът пулсираше. Всеки негов удар беше болка.

Напред пристъпи същество — не мъж, не жена, нещо междинно. Беше без лице, но той усещаше, че го гледа. Преди да помръдне, съществото вдигна ръка и го удари през лицето. Ударът отекна в черепа му, в гърдите му, навсякъде. Зъбите му се разлетяха като царевични зрънца по пода на катедралната зала. Сенките наоколо избухнаха в нов танц — по-бърз, по-безумен, без музика.

И някъде в този грохот, като приглушен, но познат ритъм, той чу — три удара. Бавни, глухи, като пулс от дъното на кладенец.

Сърцето му се опита да намери отново ритъма си. Светът се разтвори в мрак.

И тогава, сякаш изплуваше от неизбродни дълбини, успя да си поеме глътка въздух. Болезнена и хриплива.

…

Сепна се и се събуди.

Колкото и да беше абсурдно, първо прокара език по зъбите си. Всички си бяха на мястото. Издиша бавно, усещайки как гърдите му още горят от онзи натиск насън; за миг главата му се замая. Усети, че тениската се беше увила около врата му и го притискаше. Опита се да я освободи, да поеме въздух докрай. „Какъв безумен сън…“ — помисли си, и почти се засмя, но от изсъхналата му уста излезе само накъсан хрип.

Тъкмо щеше да се обърне, за да се опита да заспи отново, преди да се е разсънил напълно, когато си даде сметка, че не сънят, а именно звукът — онези глухи, метални удари, като гонг от дъното на празен кладенец — го бяха изтръгнали. Може би някое от децата беше станало. Може би се бе стреснало и бе отишло до тоалетната. Реши да изчака — само минута. За всеки случай. Ако някое от децата го потърси.

Минутите се проточиха. Мислите жужаха в главата му. Странният сън не искаше да го остави — отново и отново усещанията и образите на кошмара се завръщаха в съзнанието му — все по-ярки, все по-осезаеми, сякаш паметта ги фокусираше, вместо да ги изтрива.

Лежеше в тъмното, броейки ударите на сърцето си, опитвайки се да се убеди, че звукът е бил просто съвпадение.

В някакъв момент започна да си въобразява, че разпознава някои от хората в съня си. Но това бе абсурдно. Знаеше какво означава — асоциативната му памет вече работеше на пълни обороти. И беше ясно: тази нощ нямаше да успее да заспи повече.

Минутите минаваха. Тишината беше плътна, но в нея започнаха да се разпукват странни шумове. Струваше му се, че от апартамента над тях долита глухо тътрене на мебели. Старият гардероб леко изскърца, сякаш предавайки се под тежестта на нощния мрак. Жена му въздъхна дълбоко, а миг по-късно прохърка и измърмори нещо неразбираемо.

Детето все още не се връщаше от тоалетната. Той чакаше да чуе шума от затварящата се врата на детската стая — онзи дребен, успокояващ звук, който винаги му връщаше усещането за ред. Но минутите минаваха, а познатото тропване така и не идваше.

Реши, че не може повече да чака. Трябваше да провери. Изправи се с усилие и спусна краката си на студения под. Замайването го връхлетя внезапно — всичко около него за миг се разля и той едва не се срина обратно в леглото. Подпря се на нощното шкафче. „Какво, по дяволите, се случва?“ — прошепна без глас.

Часовникът на стената с черния циферблат и протърканите бели цифри показваше 3:15.

Вече на крака, се опря за миг на бюрото и тръгна към банята. През прозореца уличната лампа хвърляше дълги сенки, които се кръстосваха по стените като тъмни ръце. В един момент видя в стъклото очи, вперени право в него. Сърцето му прескочи. После разбра — собственото му отражение. Проклета лампа!

Продължи по коридора. Протегна ръка към стената — но тази нощ тя беше различна. Гладка. Без познатите белези на времето. Сякаш домът беше онемял и бе изтрил спомените им.

…

Тоалетната беше тъмна. Празна. За миг това го обърка. А откъде тогава бяха дошли трите удара от съня му? Не можеше да приеме, че си ги е въобразил — звукът беше същият като почукването по тоалетното казанче, когато водата не спира да тече. Замисли се дали да не се върне да провери децата, но после реши, че сънят още му влияе. Просто сън — нищо повече.

Светна лампата и влезе. Тоалетната го посрещна в мълчание. Огледалото над мивката отрази лицето му — бледо, подуто от безсъние. Несъзнателно се озъби, за да се увери, че зъбите са си на мястото. Бяха там. Разбира се.

В този момент лампата изгасна. Той застина, а тишината притисна ушите му — толкова гъста, че можеше да я усети по кожата. Протегна ръка през вратата и напипа ключа. Натисна. Нищо. Още веднъж — пак нищо. „Залепва, проклетникът“, помисли си и натисна по-силно. Този път къс светлина разсече мрака.

Обърна се и в следващия миг погледът му се закова върху тоалетната чиния. Водата вътре се размърда — бавен, треперлив кръг по повърхността, после втори. От тъмната дълбина нещо се отдели, сякаш самата вода раждаше сянка. Мокро, безформено, неясно очертано — опитваше се да пропълзи нагоре.

Отдръпна се инстинктивно, но погледът му не можеше да се откъсне. Сърцето му биеше неравномерно, гърдите му се свиваха, въздухът стана гъст и хладен. И тогава — три удара. Същите като в съня. Бавни, глухи, равни — сякаш идваха от дъното на водата: пулсът на съществото.

В същия миг зад него се чу леко почукване по вратата — три плахи удара. „Тате?“ — прошепна сънен, уплашен глас. Звукът проряза въздуха като падащо, строшено стъкло. Кръвта му застина. Това беше дъщеря му. Все пак едно от децата се беше събудило.

Погледна към тоалетната — нещото вече се движеше, издигаше се; слузестите му очертания се превръщаха в нещо като лице — без очи, без уста. Водата се стичаше от него — тежка, черна, отровна, гъста като машинно масло.

„Не сега…“ прошепна той, без да знае дали го казва на детето или на чудовището.

„Тате, може ли да вляза?“ — гласът беше толкова близо, че ако се протегнеше, щеше да я докосне. В гърдите му се надигна първичен ужас — онзи инстинкт, който не различава между разум и страх. Хвърли се към вратата и я блъсна с цялото си тяло. Дръжката зад гърба му поддаде, после той я затисна с рамо. От другата страна дъщеря му изпищя уплашено.

„Тате, какво има? Отвори!“ — гласът ѝ звучеше като далечно ехо, приглушено от страха и стените. Водата зад него вече плющеше по пода. Нещото се движеше. Усети го — студено, лигаво, вече пълзеше по крака му.

„Не! Не сега, мила! Прибери се в стаята си! Веднага!“ — опита се да изкрещи, но от свитото в точка гърло излезе само хрип, не по-силен от жално скимтене. Вълна от адреналин се блъсна в гърдите му като каменен блок. Нещото продължаваше да се катери по него, залепвайки по кожата му влажните си вендузи. Въздухът се изпаряваше, дробовете му се свиваха, тялото отказваше да се подчинява.

Последното, което чу, бяха трите удара — не знаеше откъде идват, от водата или от сърцето му. Светът се сви, сякаш гледаше през тясна тръба, и всичко наоколо започна да се отдръпва. Тъмнината го обгърна и в същия миг въздухът нахлу в дробовете му с болезнена, раздираща сила.

…

Сепна се. Беше мокър от пот. Леглото под него — истинско, твърдо, познато. Лампата на нощното шкафче светеше със студена, дрезгава, омразна светлина. Беше се събудил. Отново. За няколко секунди просто остана да лежи, взирайки се в тавана. Опитваше се да различи звуците на нощта — истинските от тези на съня. Сърцето му биеше в странен, спънат ритъм. Някъде отдалеч се чуваше тътрене; то можеше да е от улицата, от вятъра или просто от него самия.

„Колко ли пъти ще се будя още тази нощ?“ — помисли си с ужас. Не беше сигурен дали това е молитва, халюцинация или начало на пореден кошмар.

…

Светлината в кабинета на невролога беше студена, почти стерилна. Миришеше на дезинфектант и старо оборудване. Някъде наблизо тихо съскаше апарат в синхрон с ритъма на дишането му. Докторът стоеше до леглото — висок, с бяла престилка, с глас без емоция, онази професионална монотонност, която успокоява, без да оставя утеха.

„Сънна апнея“ — каза тихо, сякаш произнасяше не дума, а присъда. „По време на сън дишането ви спира. Понякога за десет секунди, понякога за повече от минута. Кислородът в кръвта пада, мозъкът преминава в състояние на хипоксемия. Това води до микропробуждания, до панически импулси, до халюцинации. Понякога виждате неща, чувате звуци, които не съществуват.“

Той кимаше бавно, сякаш потвърждаваше всичко.

„Сърцето реагира бурно. Влизате в тахикардия, после — в брадикардия. Настъпват кратки аритмии. Мозъкът, лишен от кислород, подава сигнали към мускулите — те се свиват неконтролируемо. Сякаш тялото се опитва само да се събуди.“

„Да… „— промълви той, повече към себе си. Помнеше онези удари.

„С времето се увреждат съдовете“ — продължи лекарят. „Капилярите в мозъка се разширяват и свиват неравномерно. Получават се микроисхемии — малки, невидими инфаркти, които променят реакциите, настроението, паметта. Сякаш част от вас остава някъде между съня и будуването.“

Той отново кимна. Помнеше това чувство: да си там, но не съвсем; да гледаш, без да виждаш; да преминаваш от един момент на реалността в друг, без видим преход и без спомени.

„При някои пациенти настъпва нощна хиперкапния — въздухът се задържа, въглеродният диоксид се натрупва, дишането се забавя още повече. И идва момент, в който тялото вече не различава съня от задушаването. Мозъкът започва да създава образи, да търси смисъл в липсата на въздух. Това, което виждате в онези нощи, не е сън. Това е борба за оцеляване, визуализирана на езика на страха.“

Докторът млъкна. В стаята остана само равномерното съскане на апарата и тихото електронно цъкане на пулсовия монитор.

„С времето“ — добави почти шепнешком — „това води до хипертония, сърдечна недостатъчност, деменция. При някои пациенти — внезапна смърт. Наричат го „тихият убиец“. — Той свали очилата си и го погледна право в очите. — „Вие сте жив. Засега.“

Мъжът кимна отново. Като смъртник, намерил утеха в присъдата си.

Докторът сведе поглед към документа, който попълваше, записа нещо и след миг, почти несъзнателно, почука с химикалката по масата. Три удара. Бавни. Глухи. Познати. Той рязко вдигна глава. Но докторът продължаваше да пише, все така спокойно, с леко приведени рамене — сякаш нищо не се беше случило.

…

Музиката се надигаше плавно, като дъх, като прилив. Катедралните сводове се издигаха над него като небе, озарено от светлина. Мракът и сенките бяха изтрити. Забравени. Забранени.

Във въздуха танцуваше златист прах, лек като полъх от вишнев цвят. Стените бяха прозрачни витражи от преливащи цветове. Музиката беше жива — духови инструменти с дълбоки и кадифени обертонове, медни трели, носещи радост. Ритъмът ѝ звучеше като сърце, изпълнено с живот.

Той стоеше в центъра на залата — изправен, лек, свободен. Хората наоколо се смееха, лицата им бяха озарени от щастие. Миришеше на късна пролет, на току-що откъснати цветя и на живот, който не бърза.

И тогава я видя. Тя вървеше към него — не дете, не момиче, а жена. Роклята ѝ се разливаше по пода като пяна, косата ѝ блестеше в светлината, а усмивката ѝ носеше спомен за хиляди бъдещи изгреви. Тя протегна ръце, той ги пое, и музиката ги преплете в танц. Времето се спря, захласнато в щастието им — толкова обикновено и толкова истинско. Миг на съвършенство, събрал в себе си цял един живот.

Сърцето му туптеше силно; всяко движение беше дъх, всяка стъпка — спомен. Очите му се напълниха със сълзи. Гърлото му се сви — от онази радост, която не може да се побере в гърдите. Светът се завъртя в последен кръг, музиката утихна, и тя се наведе към него, прошепвайки съвсем тихо:

„Тате… обичам те.“

Той искаше да ѝ отговори, но устните му не се движеха. Светът около тях започна да се размива, да се разтваря в светлина. Музиката се превърна в звън на кристални чаши, в смях и празнични наздравици.

…

А в притихналия, потънал в сънища дом, зад ъгъла на дългия Г-образен коридор, се чу шум от течаща вода. След него — три почуквания, които отекнаха меко в тишината.

Машината до леглото му продължаваше да шепти равномерно, нежно — като сън, който диша сам.

Почти съзнателен. Почти сетивен. Почти целеустремен. Почти жив.