Периферна реалност

В последно време му се случваше нещо странно. Дали беше заради високите нива на кръвната захар, които замъгляваха зрението му, или нещо различно се опитваше да комуникира с него – това не знаеше. Но все по-често в периферията на погледа си улавяше неща, които при втори опит да ги види вече ги нямаше.

Първо реши, че е просто игра на светлината – отразен лъч в очилата му или умора, натрупана от прекаленото взиране в монитора. Опита се да не обръща внимание на подобни дреболии. Какво толкова – имаше прекалено много неща, за които да мисли и да се тревожи. Вероятно беше време просто да си смени очилата. Очите му наистина бяха уморени почти през цялото време.

Всеки ден работеше до предела на силите си – гонеше крайни срокове, търсеше решения там, където нямаше такива. Опитваше се да коригира чужди грешки, носейки отговорности, които не бяха негови.

Вечер се прибираше и със сетни сили се опитваше да избяга сред страниците на някой роман или сборник с разкази. Да се докосне до свят, в който нямаше хаос, хронично бързане и безкраен стремеж към постигане на невъзможното. Но умората беше по-силна от него – буквите се размазваха, фокусът се размиваше, съзнанието му изключваше, без да успее да премине мембраната между неговата реалност и тази на книгите. А колко обичаше да чете...

В такива моменти, едва държащ се на крака пред мивката, търкаше механично зъбите си, без да поглежда огледалото. Просто още едно задължение, което трябваше да изпълни. После се провлачваше по дългия коридор към леглото, в което щеше да потъне като в бездна – без сънища, без чувства, без мисли.

Беше толкова уморен, че дори не забелязваше образа на другия в огледалото, който крещеше без глас и отчаяно се опитваше да привлече вниманието му.

Времето се разтегли. Ежедневието се превърна в лепкав сън от невъзможни ситуации, избори и цели. Чувстваше се неадекватен, изтерзан, излишен. Най-страшно беше, когато вечер прегръщаше децата си, но не успяваше да ги усети.

Сенките в ъгълчетата на очите му ставаха все по-смели и по-объркващи. Наслагваха се върху лицата на другите и го плашеха.

Най-трудно му беше, когато застанеше пред единственото огледало в къщата. С годините фактът, че нямаха други огледала освен това в банята, беше пораждал въпроси, водел до дребни скандали и грозни обвинения, но така и не сложиха друго. Нещо неосезаемо, но дълбоко оттекващо в същността му го спираше – и може би с право.

Сутрин, докато се бръснеше, се опитваше да игнорира дребните разлики между собствените си движения и тези на отражението. Лекото изоставане, порязванията, които не се появяваха по лицето му, пяната, която сякаш се стичаше по лицето на другия. Усмивките, които не докосваха нито устните, нито очите.

Реалността, която нахлуваше от периферията на погледа му, ставаше все по-мрачна, объркваща, поглъщаща. Започна сериозно да се тревожи и записа час при очен лекар.

Докторът беше разсеян, отегчен и видимо изтощен – може би дори повече от него. За момент през полу-будното му съзнание прелетя мисълта, че и той вижда неща, които не съществуват, някъде в периферията на зрението си. Колко ли хора просто ги игнорираха?

Лекарят го изслуша, натрака нещо по захабената клавиатура, погледна го с невиждащ поглед и сякаш го прецени за частица от секундата. Оценката не беше в негова полза.

– Вероятна диабетна ретинопатия – каза сухо. После, виждайки, че думите му увисват неразбрани, добави с онзи тон на натрупана, стаена професионална обида: – Микроразкъсвания в ретината. Понякога мозъкът ги интерпретира като сенки, движения в периферията.

Гласът му се отрази в матираното стъкло на захабеното бюро и заглъхна като безкрайност от разпадащи се отражения – ехо, което не носеше утеха и не очакваше разбиране.

Това ли беше отговорът? И ако беше – какъв тогава беше въпросът?

…

Тялото му се разпадаше, повличайки със себе си и съзнанието му – в безкрайна спирала от умора, отчуждение и отчаяние.

Същата вечер, преди да потъне в тресавището на омразното си неудобно легло, се вгледа за миг в отражението си, докато механично търкаше зъбите си до болка и кръв. Усети в себе си дори нещо като предизвикателство – неясно откъде намерено, неразбираемо дори за самия него.

Отражението не помръдна. Само нещо леко проблесна в десния ъгъл и той обърна глава. Дъщеря му бе забравила едно от колиетата си на плота – случаен лъч светлина се бе плъзнал по хладната метална повърхност на двата вплетени един в друг черепа. Той поклати глава примирено.

Когато погледна обратно в огледалото, очите на лицето му – онези изморени, леко подпухнали очи – го гледаха право в него. От другата страна.

...

Една вечер всичко избухна.
Натрупаното напрежение, безсънните нощи, умората – онова постоянно усещане, че не е достатъчен – всичко се изля наведнъж.

– Не можеш ли поне една вечер да бъдеш тук? – гласът ѝ трепереше. – Прибираш се, ядеш и се просваш пред телевизора! Децата растат без баща! За нищо не се мръдваш да помогнеш! И аз съм човек! И аз имам право на малко време за себе си!

– Знаеш колко съм уморен... – прошепна той, неубедително дори за самия себе си. – Всеки ден се опитвам...

– Опитваш се? – прекъсна го. – От години се опитваш. А ние просто чакаме. Направи нещо. Вземи се в ръце!

Думите ѝ се забиха в него по-дълбоко от всяка вина, която някога бе изпитвал. Вътре в гърдите му нещо тихо и болезнено се пречупи. Стисна зъби до болка, но знаеше, че тя беше права.

- Кажи нещо?! – сякаш с последна надежда каза тя.

Не му бяха останали думи. Само усети как гневът заклокочи в гърдите му. Гняв – но и нещо друго, по-дълбоко и по-страшно: необуздаем, панически страх. Предпочете да замълчи. Думите можеха да нараняват не по-зле от юмруците.

Тя не каза нищо повече. Само поклати глава – онзи жест, който изразява повече от всяка дума – и се прибра, затваряйки вратата след себе си.

Той остана сам, дишайки тежко. Изправи се. Направи крачка след нея, после спря. Сенките от ъглите се втурнаха пред очите му – като птици с остри, режещи пера, които разкъсваха реалността му и го оставяха в глух, пулсиращ мрак.

Не усети кога стигна до банята. Въздухът не му достигаше, гърдите му се свиваха. Сърцето препускаше и пулсът му биеше в ушите като канонада – удар след удар, като че ли самото тяло се опитваше да избяга от себе си.

Дори не му остана време да мисли. Краката му се преплетоха, залитна напред и с отчаяно движение се протегна, за да спре падането си. Ръката му попадна право в центъра на огледалото. Разнесе се сух трясък.

Стъклата се посипаха по пода, а тънки червени линии плъзнаха по кожата му.

За миг настъпи тишина. Само звукът на капеща вода нарушаваше гъстия въздух.
Той стоеше неподвижно, стиснал юмрук, а между пръстите му се стичаха капки кръв, падайки по белите плочки като тежки точки на изречение, което не можеше да завърши.

Къде бяха всички? Защо никой не идваше? Никой ли не бе чул шума?
Главата му бучеше.
Беше сам. Напълно сам.

Наведе се и започна да събира отломките. По някои от тях имаше кръв. Опита да я избърше, ала тя не се махаше.
Беше от вътрешната страна на огледалото.