…неон в
изваяните силуети на прекалено перфектни, пищни,… (…кока-кола !!…) женски тела строени в хромирани хоризонтали -
някаква размита, нереалистична алюзия за реалност и студен, синтетичен,
неразбираем джаз…!?
От къде се
появи този образ в съзнанието и? От къде нахлу в гърлото и този тежък,
отровно-лепкав вкус на изстинала пепел и скъпи цигари; това усещане за някаква
ленива, някак неусетно превърнала се в част от интериора парадираща,
безцеремонна, отегчена арогантност? Къде беше почувствала всичките тези остри,
болезнени, безсмислени ъгли; тези взривени, натрошени и изкълчени сенки; това…
безразличие, което я изпълва с някаква странна, тежка, пулсираща, лепкава
възбуда? И защо точно сега тези спомени се завръщат и притискат слепоочията и?
Тази светлина!…
За всичко е
виновна тя !
Тази проклета,
студена лепкава светлина!… Тя прониква в нея, пробива клепачите и, взривява се
в очите й и избухва някъде дълбоко в
черепа й, а мислите и кънтят залутани, отразени и безсмислени; люлеят се
подобно претъпкан, зноен, задъхан, отровен от накъсани, загубени, хаотични
сънища-кошмари, среднощен влак, и я карат да се чувства виновна, мръсна и…
…желана…?
…!?…
Въздъхва
дълбоко - въздухът плътен, парещ и изсушаващ като топка вата премесена с
парчета стъкло - разкъсва, изгаря, убива. Едра капка се спуска по брадичката й
и се плъзва между гърдите й. Тя повдига с
усилие чаршафа от влажното си премаляло тяло и се обръща към стената.
Безмилостните,
жестоки, сребристи ленти на сухата изгаряща очите й лунна светлина са вече зад
нея. По клепачите и танцуват пурпурно-зелени послеобрази - гротескни
безсмислени лица, на които тя се опитва да не обръща внимание. Опира дланите си
в стената, търсейки хладина, но тапетът е сух и горещ. Прокарва нокти по
грапавините му и се опитва да си представи бледорозовите цветя, но в главата и
нахлува внезапният образ на хищна разлигавена, пурпурно-пулсираща, отровна
паст.
Също както в
онзи филм, в който от стените се втурваха лица и се протягаха ръце…
Не, не иска да
мисли за това! Не сега!
Сенки! Това са
сенки и нищо повече! Просто сенките на дървото зад прозореца… Просто
сенки….
Но защо се
движат?! Защо се протягат към нея….? Приличат
на… големи хищни черни птици с мазни, металически, остри пера; приближават се,
забиват клюновете си в очите й и после отново се отдръпват… Налепили са се по
цялата стена - преплетени една в друга,
невъзможно сгънати, сливащи се една с друга, причиняващи смърт оригами.
Пулсират!… Взират се в нея!… Наблюдават я!… И я приласкават …
Навън е
толкова тихо и задушно. Знойно и мъртво…
…като
в ковчег…!
Усеща как
отровата се влива през очите в стомаха и.
Усеща как някаква неразбирама, първична, неудържима,
животинска тръпка се плъзва надолу по тялото й.
Господи! (…Капитане, капитане, какво е морето?… )
Ще повърне!
…
Невъзможни,
луди, трескави, нощни мисли….
…
Не, не може да
стои повече в леглото! Не може да слуша повече равномерното му дишане!
Проклетото му хъркане! Да усеща допира на влажната му воняща кожа, да усеща
дъха му, да..!
Коства и
невероятно усилие да не изпиши!… Да не
скочи от леглото и да….
Бавно повдига
чаршафа и се изправя. Той не би усетил. Не би усетил и ако заподскача по
леглото. Спи като … заклан! За миг пред очите и проблясва големия кухненски нож
… гърлото му… раната разцъфтява като
хищен цвят… кръв… хъркащи, клокочещи звуци… смърт…
Не! Господи, помогни ми да се преборя с
дявола в душата ми!
Изправя се до
леглото. Гола. Трепереща. Студено и е, а до сега и беше горещо..?! Цялата е
настръхнала. Краката и леко поддават, но все пак успява да се задържи на права.
Невидима вълна повдига пердето и то се люшва към нея подобно призрачен силует -
да я ( погълне ! ! ! ) прегърне. Тя отстъпва крачка назад, а в
очите и безумието прогаря зениците.
НЕ! Това е само сън! Това е вятъра! Нищо
повече! Само вятъра, нищо ….
С усилие си
поема дъх. Полъхът дошъл отвън е сух, прашен, скърцащ….
Само сън…! Само…
Виновна е
нощта!
За ВСИЧКО !
Утре всичко ще
бъде различно. Да, само веднъж да стане утре…
Застава
нерешително в средата на стаята - гола, трепереща, ужасена, отчаяна, нежелана,
и толкова абсурдно единствена и сама.
За миг през
съзнанието и преминава мисълта колко странно ще изглежда в очите му ако въпреки
всичко внезапно се събуди, но после мисълта изчезва в една от безбройните дупки
в съзнанието й като завихрена мръсна
сапунена пяна, която оставя след себе си само мазни, разкривени петна, но това
не я кара да се чувства пречистена. Напротив. Омразата й още по буйно бликва от
гърдите й и се разплисква по гладкия й
корем. Надолу, надолу, по слабините и, между краката и, навътре в нея -
лепкава, отровна, воняща, убиваща, мръсна!.. Мръсна! Толкова МРЪСНА!!!
За миг и се
струва, че е изпищяла, но после осъзнава, че викът и е отекнал само в главата й. Усеща го как не е успял да излезе навън и
вместо това се е забил в слепоочията й и трепти. Резонира! Усилва се! Набира
сили - като лавина, която рано или късно ще я погълне, ще я притисне, ще
напълни очите и с начупени болезнени остриета; ще заседне в гърлото й като буца
лед с наточени ръбове, а тя ще се опитва да изкрещи, но няма да може защото (…шшшшт, миличко, нали не искаш да събудим
децата….) устните му ще държат нейните затворени и няма да и дават да (…пиши…) си поеме дъх, да… живее (?!). И
тя… ще се разпадне на безброй мънички, натрошени парченца стъкло с остри
ръбове, в които ще се отразява слънцето пречупено в мълчаливите и сълзи. И тя ще се взриви навътре в себе си и от нея ще
остане само една празна, механична, движеща се от само себе си (… перпетуум мобиле !…) безчувствена,
примирена, (…как се пише “прахосмукачка[1]”?…)
обвивка.
Как само й се
иска да намери в себе си смелост за да отприщи този вик, който напира в гърлото
й. Да изкрещи, да счупи, да убие, да…
Той внезапно
се размърдва в съня си, а тя замръзва по средата на мисълта си.
(… Морето е….. ЛЕДЕНО !!!!…)
Времето сякаш се отдръпва от нея и сърцето и спира от
ужас.
Тя е статуя,
тя е “…по
ниска от тревата…” в капан!
Мълчанието се е взривило в лицето й. Нейното мълчание! Нейната лудост! Била е на ръба.
Погледнала е в бездната и безмалко…
Стаята сякаш се люшва пред очите и. За миг краката и
сякаш ще поддадат, ще се огънат и тя ще се строполи тежко върху пода, но успява
да се задържи.
Мигът е бил тук, (докоснал
я е !!!…) но всичко вече е свършило. Лудостта се е отдръпнала. Сега вече
всичко е наред! Протяга несигурно ръка и се
опра в стената.
Всичко ще се
оправи. Ще се оправи… Ще се …
Ами ако сега
той отвори очи и я попита какво прави? Господи!…. Какво ще му отговори?
Какво? Какво?….
Това е лудост! Това
е лудост!…
Не трябва да прави повече така! Не трябва! Иначе
…ще остане
отново сама…
ще му причини болка. Не трябва!
Трябва да се бори с тази лудост! Трябва да я победи!
Да я смачка! Да я….!
Тя внимателно ляга до него.
Трябва…
Утре! Веднъж да стане утре и всичко ще се оправи.
Веднъж да заспи и …
…всиичко ще
се оправи…
…
Навън вятърът
стене самотен и ръждиво-кафяв, като
сухата, мъртва, прашна пустиня, над която се носи.
И няма спомени.
Няма мечти.
Няма минало.
Няма бъдеще.
Само нощ и…
…пя(и)сък…
Коментари
Публикуване на коментар