Нощ

 

…неон в изваяните силуети на прекалено перфектни, пищни,… (…кока-кола !!…) женски тела строени в хромирани хоризонтали - някаква размита, нереалистична алюзия за реалност и студен, синтетичен, неразбираем джаз…!?

От къде се появи този образ в съзнанието и? От къде нахлу в гърлото и този тежък, отровно-лепкав вкус на изстинала пепел и скъпи цигари; това усещане за някаква ленива, някак неусетно превърнала се в част от интериора парадираща, безцеремонна, отегчена арогантност? Къде беше почувствала всичките тези остри, болезнени, безсмислени ъгли; тези взривени, натрошени и изкълчени сенки; това… безразличие, което я изпълва с някаква странна, тежка, пулсираща, лепкава възбуда? И защо точно сега тези спомени се завръщат и притискат слепоочията и?

Тази светлина!…

За всичко е виновна тя !

Тази проклета, студена лепкава светлина!… Тя прониква в нея, пробива клепачите и, взривява се в очите й и избухва някъде дълбоко в черепа й, а мислите и кънтят залутани, отразени и безсмислени; люлеят се подобно претъпкан, зноен, задъхан, отровен от накъсани, загубени, хаотични сънища-кошмари, среднощен влак, и я карат да се чувства виновна, мръсна и…

…желана…?

…!?…

Въздъхва дълбоко - въздухът плътен, парещ и изсушаващ като топка вата премесена с парчета стъкло - разкъсва, изгаря, убива. Едра капка се спуска по брадичката й и се плъзва между гърдите й. Тя повдига с усилие чаршафа от влажното си премаляло тяло и се обръща към стената.

Безмилостните, жестоки, сребристи ленти на сухата изгаряща очите й лунна светлина са вече зад нея. По клепачите и танцуват пурпурно-зелени послеобрази - гротескни безсмислени лица, на които тя се опитва да не обръща внимание. Опира дланите си в стената, търсейки хладина, но тапетът е сух и горещ. Прокарва нокти по грапавините му и се опитва да си представи бледорозовите цветя, но в главата и нахлува внезапният образ на хищна разлигавена, пурпурно-пулсираща, отровна паст.

Също както в онзи филм, в който от стените се втурваха лица и се протягаха ръце…

Не, не иска да мисли за това! Не сега!

Сенки! Това са сенки и нищо повече! Просто сенките на дървото зад прозореца… Просто сенки…. 

Но защо се движат?! Защо се протягат към нея….? Приличат на… големи хищни черни птици с мазни, металически, остри пера; приближават се, забиват клюновете си в очите й и после отново се отдръпват… Налепили са се по цялата стена - преплетени една в друга, невъзможно сгънати, сливащи се една с друга, причиняващи смърт оригами.

Пулсират!… Взират се в нея!… Наблюдават я!… И я приласкават …

Навън е толкова тихо и задушно. Знойно и мъртво…

…като в ковчег…!

Усеща как отровата се влива през очите в стомаха и.

Усеща как някаква неразбирама, първична, неудържима, животинска тръпка се плъзва надолу по тялото й.

Господи! (…Капитане, капитане, какво е морето?… ) Ще повърне!

…

Невъзможни, луди,  трескави, нощни мисли….

…

Не, не може да стои повече в леглото! Не може да слуша повече равномерното му дишане! Проклетото му хъркане! Да усеща допира на влажната му воняща кожа, да усеща дъха му, да..!

Коства и невероятно усилие да не изпиши!… Да не скочи от леглото и да….

Бавно повдига чаршафа и се изправя. Той не би усетил. Не би усетил и ако заподскача по леглото. Спи като … заклан! За миг пред очите и проблясва големия кухненски нож … гърлото му… раната разцъфтява като хищен цвят… кръв… хъркащи, клокочещи звуци… смърт…

Не! Господи, помогни ми да се преборя с дявола в душата ми!

Изправя се до леглото. Гола. Трепереща. Студено и е, а до сега и беше горещо..?! Цялата е настръхнала. Краката и леко поддават, но все пак успява да се задържи на права. Невидима вълна повдига пердето и то се люшва към нея подобно призрачен силует - да я ( погълне ! ! ! ) прегърне. Тя отстъпва крачка назад, а в очите и безумието прогаря зениците.

НЕ! Това е само сън! Това е вятъра! Нищо повече! Само вятъра, нищо ….

С усилие си поема дъх. Полъхът дошъл отвън е сух, прашен, скърцащ….

Само сън…! Само…

Виновна е нощта!

За ВСИЧКО !

Утре всичко ще бъде различно. Да, само веднъж да стане утре…

Застава нерешително в средата на стаята - гола, трепереща, ужасена, отчаяна, нежелана, и толкова абсурдно единствена и сама.

За миг през съзнанието и преминава мисълта колко странно ще изглежда в очите му ако въпреки всичко внезапно се събуди, но после мисълта изчезва в една от безбройните дупки в съзнанието й като завихрена мръсна сапунена пяна, която оставя след себе си само мазни, разкривени петна, но това не я кара да се чувства пречистена. Напротив. Омразата й още по буйно бликва от гърдите й и се разплисква по гладкия й корем. Надолу, надолу, по слабините и, между краката и, навътре в нея - лепкава, отровна, воняща, убиваща, мръсна!.. Мръсна! Толкова МРЪСНА!!!

За миг и се струва, че е изпищяла, но после осъзнава, че викът и е отекнал само в главата й. Усеща го как не е успял да излезе навън и вместо това се е забил в слепоочията й и трепти. Резонира! Усилва се! Набира сили - като лавина, която рано или късно ще я погълне, ще я притисне, ще напълни очите и с начупени болезнени остриета; ще заседне в гърлото й като буца лед с наточени ръбове, а тя ще се опитва да изкрещи, но няма да може защото (…шшшшт, миличко, нали не искаш да събудим децата….) устните му ще държат нейните затворени и няма да и дават да (…пиши…) си поеме дъх, да… живее (?!). И тя… ще се разпадне на безброй мънички, натрошени парченца стъкло с остри ръбове, в които ще се отразява слънцето пречупено в мълчаливите и сълзи. И тя ще се взриви навътре в себе си и от нея ще остане само една празна, механична, движеща се от само себе си (… перпетуум мобиле !…) безчувствена, примирена, (…как се пише “прахосмукачка[1]”?…) обвивка.

Как само й се иска да намери в себе си смелост за да отприщи този вик, който напира в гърлото й. Да изкрещи, да счупи, да убие, да…

Той внезапно се размърдва в съня си, а тя замръзва по средата на мисълта си.

(… Морето е….. ЛЕДЕНО !!!!…)

Времето сякаш се отдръпва от нея и сърцето и спира от ужас.

Тя е статуя, тя е “…по ниска от тревата…”  в капан!

Мълчанието се е взривило в лицето й. Нейното мълчание! Нейната лудост! Била е на ръба. Погледнала е в бездната и безмалко…

Стаята сякаш се люшва пред очите и. За миг краката и сякаш ще поддадат, ще се огънат и тя ще се строполи тежко върху пода, но успява да се задържи.

Мигът е бил тук, (докоснал я е !!!…) но всичко вече е свършило. Лудостта се е отдръпнала. Сега вече всичко е наред! Протяга несигурно ръка и се  опра в стената.

Всичко ще се оправи. Ще се оправи… Ще се …

Ами ако сега той отвори очи и я попита какво прави? Господи!…. Какво ще му отговори? Какво? Какво?….

Това е лудост! Това е лудост!…

Не трябва да прави повече така! Не трябва! Иначе

…ще остане отново сама…

ще му причини болка. Не трябва!

Трябва да се бори с тази лудост! Трябва да я победи! Да я смачка! Да я….!

Тя внимателно ляга до него.

Трябва…

Утре! Веднъж да стане утре и всичко ще се оправи. Веднъж да заспи и …

…всиичко ще се оправи…

…

Навън вятърът стене самотен и ръждиво-кафяв,  като сухата, мъртва, прашна пустиня, над която се носи.

И няма спомени.

Няма мечти.

Няма минало.

Няма бъдеще.

Само нощ и…

…пя(и)сък…

---

[1] Корина, Корина