Монолог

Щеше да се обади. 

След ден. Или след седмица. Най-много след десетина дни. Поне това беше намерението му.

Сутрин репетираше репликите в главата си. Какво щеше да каже отначало, каква шега щеше да използва, кои бяха точните думи. Хората го гледаха озадачени, когато избухваше в смях от някоя от остроумните си реплики. После някои се усмихваха и клатеха глави. Други започваха да гледат още по-намръщено.

Но какво разбираха те от монологичната им любов.

С времето тя започна да отговаря. Първо на по-баналните въпроси, от които зависеше посоката на разговора. Кратко „да“ или „не“ — и той беше толкова щастлив.

В трамвая, увиснал на някоя лепкава тръба, ѝ разказваше за мечтите си, за малките случки и интересните хора, които беше забелязал в тълпата, за книгите, които четеше, за стиховете, в които я рисуваше с думи. Тя беше толкова… естествена и искрена в коментарите си. Винаги намираше шега, с която да го закачи, или му намигаше с някоя реплика — хей, приятелче, май започваш да се вземаш твърде насериозно.

Тя се усмихваше, а той се смееше с глас. Хората го гледаха, но той не ги забелязваше.

Беше толкова щастлив.

С времето започнаха да говорят за бъдещето, което щяха да споделят заедно. Правеха планове за ваканциите, които ще правят, за местата, които ще посетят, за страхотните ресторанти, в които ще пият вино. Веднъж цял ден спориха за цвета на килима в хола.

Сезоните се сменяха. Дърветата натежаваха от плод, а после се обливаха в златистите цветове на красивата си смърт. Ветровете ги понасяха в последния им танц, преди бялата тишина да се намести между телефонните стълбове и да превърне света в бална зала. После неочаквано зеленото избухваше навсякъде, а с него смехът ставаше по-искрящ и звънлив.

И той беше щастлив.

Щеше да ѝ се обади след ден. Или след седмица. Най-много след десетина дни.

Понякога се събуждаше нощем, след като бе държал ръката ѝ в своята, докато крачеха по някой калдъръмен площад на някой красив град, и дълго гледаше в тъмнината напукания, лющещ се таван. Сънят се стичаше от очите му на вади по лицето, докато студената му ръка напразно търсеше топлина в празната постеля до него.

Понякога спореше с отражението си в огледалото. Напоследък му беше все по-трудно да го познае - сивкавата кожа, пречупените рамене, търсещия, блуждаеш поглед, стиснатите устни.

Това не беше той.

Та той беше толкова щастлив. С нея. Бяха си споделили толкова много, бяха планирали цялото си бъдеще. Тя сякаш четеше душата му — думите ѝ бяха толкова искрени, толкова красиви, толкова… истински.

А този намусен, блед и умислен непознат в огледалото — кой беше? И откъде се беше появил? И тази почти непрестанна болка в стомаха, която отравяше смеха му и понякога му се струваше, че звучи повече като стон, отколкото като смях. Та той беше толкова щастлив с нея — с думите ѝ, с обещанията ѝ и с нежния ѝ глас. С усмивката ѝ и с искрящите ѝ от младост очи, в които се припознаваше всеки ден в различни непознати.

Що за магия притежаваше тази жена, та за нея времето беше по-скоро каприз, отколкото неизбежност. То беше страничен шум, който тя пропускаше покрай себе си, без да я докосва. Лицето ѝ беше все така младо и живо — също както в самото начало.

Също както в онзи ден.

Онзи ден, в който излязоха на пикник. Смяха се, пиха вино, а после лежаха на поляната и се държаха за ръце. Като онзи ден, когато той най-накрая се престраши да я целуне. Онзи ден, в който с цялата си воля и отчаяние се надигна на една страна, взря се в безкрайните ѝ сини очи и се наведе към устните ѝ.

Онзи ден, в който тя сякаш… замръзна. После се изправи бързо, грабна шапката си, каза „довиждане“ и почти тичешком се забърза към спирката на автобуса.

А той извика след нея, че ще ѝ се обади.

След ден. Или след седмица. Най-много след десетина дни.