Кофа въздух

Когато Денис откри плътно затворената кофа с надпис „Април 1986“ на тавана на старата им къща, нищо не му подсказваше, че тя ще промени живота му. Още повече че на пръв поглед кофата изглеждаше празна… макар да жужеше странно.

По-късно същия ден баща му много се уплаши, щом я видя. Изхвърли я веднага, още щом прочете надписа. Не обясни защо. Само се развика, че това била лоша година и че дядо му е направил голяма грешка, като я е запазил. После дълго го гледа, прегърна го и го помоли да не казва на майка си.

Денис не разбра от какво толкова се беше уплашил. Още повече че онази странна миризма на мокър бетон, пролетен дъжд и нещо метално, която първо го беше задавила, се разнесе още докато беше на тавана.

Оттогава баща му всеки ден го пита как се чувства.
И Денис всеки ден му отговаря, че се чувства страхотно.

От снощи и двете му ръце започнаха да светят в тъмното.
А това е толкова яко.

Само че Денис така и не каза на баща си за това.

Коментари

Изборът

Тишината се превръща в любов, когато друг я чуе по начина, по който я чуваш и ти. Думите са опит да превърнем усещанията в смисъл, без да разбираме, че всъщност споделеното мълчание е обещанието, от което имаме нужда. Ти си пред мен - спокойна, с търсещи вежди и изпълнена с притеснение усмивка. Усещаш, че този миг е началото на нещо по-голямо от нас. Опитвам се да запомня лицето ти точно в този миг. Рисувам го с думи в съзнанието си, защото образите стават първи жертви на времето. Само думите ще превърнат образа ти в хербарий, между страниците на миналото ни. Понякога си мисля, че дори да мога да управлявам всяко твое вдишване и издишване, всяка твоя усмивка и всяка твоя сълза – пак ще те изгубя. Рано или късно чувствата ми ще се превърнат в спомен - жертва на страховете ми, доказателство за моето несъвършенство. Аз вярвам, че бъдещето ще ни поднесе дни, в които ще се будим високо в планината и под ленени завивки и ще се смеем тихо сякаш да не събудим посребрените със сня...

Прочетете още

Стълбите

Този сън се връщаше нечакан в нощите, когато умората и главоболието ставаха неудържими. Очите му сякаш се отлепяха от реалността, а клепачите ставаха прозрачни. Мислите се отскубваха от поводите си и се втурваха към високите скали на спомените, отвъд които небето синееше, а вълните бучаха страшно долу, в бездната. В съня баща му го носеше на ръце. Нагоре, нагоре. По стълбата, която сякаш нямаше край. Той я зърваше за миг — опряла горе в небето — и от това му ставаше неочаквано студено. И страшно. Затваряше очи и чуваше небето как бучи. И пулсира. Или това беше сърцето му? Премигване. Вече бяха в купето на стария москвич. Имаше още някой с него, но той не виждаше лица, само ръце — неестествено много ръце. Придържаха го, прегръщаха го, премятаха го. И очи. Очи върху невидими лица. Очи, пълни с ужас. Внезапно се появяваше любимата му синя кърпа. С нея го подсушаваха, след като се изкъпеше в детското корито. Но не беше синя, а червена. И тежка. И студена. И лепкава. От попилата кръв....

Прочетете още

Траектория

Непознатият е на тротоара пред западната кула всяка сутрин точно в 6:12ч. Облечен е в костюм. В ръката му виси куфарче. Лицето му е на човек, който има къде да отиде. Забеляза го преди няколко месеца, на развиделяване, когато беше излязъл на терасата, след поредната тежка нощ на стомашни спазми и повръщане. Помисли, че се е припознал. После отхвърли мисълта. Животът му свърши за по-малко от минута. Разпадна се пред очите му и издъхна в ръцете му, докато той гледаше и не можеше да направи нищо. Крещеше и разтърсваше малкото телце, но то така и не си пое отново въздух. После Всичко се срина обидно бързо и без съпротива — работата, семейството, хората. Дните загубиха форма, времето — смисъл. Защо му беше всичко това - да се събужда сутрин, да прави планове..? Да диша? Не разбираше. Ходеше по улиците с празен поглед, без посока, без да помни откъде е тръгнал и без да знае накъде отива. В един момент осъзна, че е станал невидим — не наистина, само достатъчно, за да спре да търс...

Прочетете още

Моите текстове

Търсене в този блог