Кофа въздух

Когато Денис откри плътно затворената кофа с надпис „Април 1986“ на тавана на старата им къща, нищо не му подсказваше, че тя ще промени живота му. Още повече че на пръв поглед кофата изглеждаше празна… макар да жужеше странно.

По-късно същия ден баща му много се уплаши, щом я видя. Изхвърли я веднага, още щом прочете надписа. Не обясни защо. Само се развика, че това била лоша година и че дядо му е направил голяма грешка, като я е запазил. После дълго го гледа, прегърна го и го помоли да не казва на майка си.

Денис не разбра от какво толкова се беше уплашил. Още повече че онази странна миризма на мокър бетон, пролетен дъжд и нещо метално, която първо го беше задавила, се разнесе още докато беше на тавана.

Оттогава баща му всеки ден го пита как се чувства.
И Денис всеки ден му отговаря, че се чувства страхотно.

От снощи и двете му ръце започнаха да светят в тъмното.
А това е толкова яко.

Само че Денис така и не каза на баща си за това.

Коментари

Симетрия

Марти си мислеше, че ако умре на рождения си ден в това щеше да има някаква болезнено красива житейска симетрия — като ехо, което се удря в невидима стена и се връща обратно, но вече кънтящо от неизбежност. Навън валеше. Автобусът беше студен и претъпкан. Смрачаваше се. Нещастният сив пейзаж отвън започваше да прилича на гротеска — през сълзящите от дъжда прозорци изглеждаше така, сякаш светът се разтича в една вездесъща, огромна локва от мрак. Беше цяло чудо, че си беше намерил място да седне. По това време на годината всички решаваха, че им липсват домашният уют, топлината и сърдечните приятели. И семейството — хората, които те обичат безрезервно, независимо от всичко, от всички и дори от самия теб. Поне така си ги представяше Марти — семействата. Той се прибираше при леля Мария. Беше паднала в банята точно преди празниците и оттогава не ставаше от леглото. Наложи се да зареже лекциите и университета, за да се върне и да я гледа. Защото нямаше кой друг. Същата причина, по...

Прочетете още

Безвъзвратно

Слънчевите лъчи проникваха през открития панорамен прозорец и го заслепяваха. Тя се размърда сънено в завивките и от устните ѝ се отрони стон. По лицето ѝ се плъзна усмивка. Очите ѝ леко потрепериха и се отвориха — сънени, търсещи и сини като небето в прозореца. Протегна се и закачливо го перна по носа. Усмивката ѝ засия и изпълни очите му с отблясъци. После, напълно неочаквано, дръпна чаршафа и се зави през глава. Що за игра беше тази? — Ела, намери ме — чу той гласа ѝ в главата си. О, но това беше толкова лесна игра. Той се размърда на мястото си и придърпа чаршафа над главата си. — Сега те спипах — помисли си той, но осъзна, че тя не беше там. Що за дивотия? Бързо издърпа нагоре сатенената завивка, но от нея нямаше и следа. Само слънцето светна в очите му и го заслепи. — Няма ме — чу той отново гласа ѝ в главата си и усети нежните ѝ пръсти по лицето си. Но как бе успяла да мине зад него? Пръстите ѝ бяха меки и хладни върху изгорелите му от слънцето клепачи. Докосванет...

Прочетете още

Ръководство за употреба на чувствата

Включването на уличното осветление ме изважда от унеса. Луминисцентните остриета пробождат очите ми и аз примигвам няколко пъти, докато се оглеждам наоколо — паркингът е полупразен. Не знам колко време съм седял в колата. Усещам тялото си болезнено, но тази болка е далечна — като заглъхващ в далечината тътен. Въздухът в дробовете ми е тежък и застоял. Гърлото — болезнено сухо, до степен че не мога да преглътна. Не мога да мисля за това сега. Действам автоматично. Протягам ръка. Завъртам ключа. Моторът изръмжава… ... Вкъщи съм. Седя на дивана с палтото върху себе си. Не знам кога съм се прибрал. Помня паркинга… преди това — входа на родилното… Тъмнината в стаята е лепкава. Пълзи по стените. Протяга се към мен. Пердетата са дръпнати, прозорците — слепи. Мъртви.... Умъртвени. Задушно е. И въпреки това не свалям палтото. Нещо ме спира. Може би предчувствието, че ако го съблека, днешният ден ще пробие последната ми защита и ще проникне в ме...

Прочетете още

Моите текстове

Търсене в този блог