Примижвания

Сънната апнея не просто ти пречи да спиш - в най-тежката си форма, тя накъсва реалността на неравноделни фрагменти, а после ги разбърква в синкопирана реалност, в която смисълът и хронологичността се превръщат в дисасоциетивен витраж от случайно сглобени кадри, които мозъкът ти, гладуващ за кислород, отчаяно се опитва да слоби в смислена интерпретация, но не успява, защото част от парчетата биват погълнати от болестта, която те убива откраднат миг, по откраднат миг. И ти оставаш да съществуваш на парчета, на епизоди, на случайни проблясъци, на болезнени примижвания, които не носят утеха, нито разбиране, нито фокус, нито смисъл - само едно постоянно, поглъщащо, побъркващо усещане за надвиснала, неизбежна, неконтролируема опасност и несигурност дали наистина съществуваш, дали наистина си ти, дали не нараняваш околните с твоята непособност, ограниченост, непълнота, нереалност, безсилие и двуизмерност на перспективата; ужас, който оттеква в теб в усилващ се, разрушителен, неуправляем, неудържим, невъзможен, непоносим и непонятан резонанс, който разтрошава основите на собственото ти "аз" и те оставя сам, объркан, халюциниращ, разпилян на парчета, епизоди, осакатени емоции и недоизживени страхове; стискащ зъби и агонизиращ в свистящи, все по-трудни, болезнени, повърхностни вдишвания, в паузите между които усещаш панически, че нещо се промъква, брои и чака търпеливо кога най-накрая ще си поемеш дълбоко въздух, за да погълне, малкото, което е останало от теб, което някога си бил, в което е можело да се превърнеш, за което си мечтал, което си обичал, за което си плакал тайно, и което позорно си премълчал.